Престол и щурм

„Самата истина“, помислих, но гласно казах само:

– Той притежава необикновен ум.

Василий сподавено се изкиска.

– Я какъв дипломат се извъди само! Тази промяна е много обнадеждаваща.

Не се съмнявам, че въпреки скромния си произход, с времето ще се научиш да се държиш сдържано и с грацията на истинска благородна дама.

– Искате да кажете, че ще се науча да си затварям устата, така ли?

Василий неодобрително изсумтя. Трябваше да прекратя този разговор час по-скоро, преди сериозно да съм го обидила. Василий може и да изглежда глупак, но все пак беше царски син.

– Всъщност не – каза той и надуто се засмя. – Твоята прямота е очарователна.

– Благодаря – промърморих. – А сега, ако ме извините, Ваше Височество...

Василий ми препречи пътя.

– Не знам какви са вашите уговорки с брат ми, но все пак не забравяй, че той е вторият син. И ще си остане такъв, независимо колко високо се цели.

Единствен аз мога да те направя царица.

Ето значи каква била работата! Отдъхнах си вътрешно.

– Само цар може да направи една жена царица – припомних му.

Василий махна пренебрежително.

– Баща ми няма да живее още дълго. Аз и сега управлявам Равка.

„Така ли му викаш на това?“, помислих си с раздразнение. Съмнявах се, че Василий изобщо би стъпил в Ос Олта, ако не виждаше в Николай заплаха за своята корона. Тоя път обаче успях да си удържа езика зад зъбите.

– Ти много си се издигнала за едно сираче от Керамзин – продължи Василий, – но може да стигнеш още по-високо.

– Уверявам ви, Мой Царевич – отвърнах от душа и сърце, – че нямам такива амбиции.

– Тогава към какво се стремиш, Призоваваща слънцето?

– В момента ли? Точно сега нямам търпение да обядвам.

Той намусено издаде долната си устна и за момент заприлича досущ на баща си. Но после се усмихна.

– Умно момиче – каза. – Вярвам, че ще се окажеш и полезна. Нямам търпение да се опознаем по-отблизо.

– Не мога да си представя нещо по-хубаво – излъгах.

Той взе ръката ми и притисна влажни устни към кокалчетата на пръстите ми.

– Доскоро, Алина Старков.

Потиснах погнусата си. Докато се отдалечаваше, крадешком отрих ръката си о кафтана.

Мал ме чакаше в края на гората.

– Какво искаше? – попита с тревожно изражение.

– Обичайното – отвърнах. – Още един царски син, още едно предложение.

– Не говориш сериозно! – отвърна недоверчиво Мал и се разсмя. – Май изобщо не си губи времето.

– Обединението прави силата – изимитирах гласа на Николай.

– Е, мога ли да поднеса своите поздравления? – попита Мал, но в гласа му не усетих напрежение. Просто му беше забавно. Явно престолонаследникът на Равка не му се виждаше чак такава заплаха, каквато беше за него прекалено самоувереният капер.

– Как мислиш, дали на Тъмнейший му се е налагало да отблъсква нежеланите попълзновения на царски особи с влажни устни? – попитах мрачно.