Повелителката на дима

— Не говори за майка ми! — Не осъзнавам, че крещя, докато не виждам учудването, изписано на лицето й, а очите й се стрелкат предупредително към вратата. — Майка ми те превъзхождаше като човек поне петдесет пъти — продължавам, като гледам да не повишавам глас.

Тя ме гледа продължително, преди от нея да се изтръгне силен смях като лай. После отива до шкафа с вината и дълго време избира бутилка. Маха корковата тапа и си налива чаша догоре, почти до ръба. Отпива голяма глътка, пресушавайки почти една четвърт от нея, а после отново обръща поглед към мен.

— Знаеш ли, не си първият човек, който ми казва това. Може би неточно петдесет пъти, малко е пресилено, но нещо в този смисъл. Стой по-изправено като Айрин! Усмихвай се като Айрин. Защо не приличаш повече на Айрин? — не минаваше и ден, без да го чувам поне веднъж. Усещах как името й се превръща в нещо като гвоздей, който някой забива в тила ми.

Тя прави пауза, за да си налее още една чаша, но вече бях чула достатъчно.

— Не е нейна вината, че си завиждала — казвам аз. Но това само я кара да се разсмее отново.

— Разбира се, че завиждах. Но не повече, отколкото тя на мен. Калистрейд, казваше тя, такава си късметлийка, че не трябва да взимаш уроци по благоприличие. Или: Иска ми се да не трябва да ставам призори, за да поздравявам с майка Пазителите. Защо да не мога да прекарвам следобедите в яздене на коне, както правиш ти? Доста често ме молеше да си разменяме местата, но аз винаги й отказвах. И аз като нея не исках да бъда принцеса с корона.

— Това е лъжа — казвам аз. — На майка й харесваше да бъде кралица.

Драгонсбейн свива рамене.

— Нямаше как да го зная. Тръгнах си, преди тя да бъде коронясана, и никога не се върнах обратно, но тя със сигурност не харесваше обучението.

Тя си налива още една чаша, този път не толкова пълна, и ме поглежда замислено.

— Имаш късмет, че не я познаваш в действителност.

Думите й са като студена вода по гърба ми.

— Да не би току-що да каза каква късметлийка съм, че майка ми е умряла?

— Не казах това — завърта очи Драгонсбейн. — Но е хубаво как си запазила толкова чист спомена за нея — идеална майка и кралица, прекрасна и добра, и храбра. Всъщност в съзнанието ти е една богиня, нали? Вероятно в някакъв момент всички момичета трябва да чувстват своите майки по този начин. Винаги настъпва момент обаче, когато илюзията за съвършенство се разпада, и тогава разбираш, че майка ти е просто човек, същият като теб, с недостатъци, със своите собствени пороци, неосъзнати предразсъдъци и невежество. Ти никога няма да имаш подобно просветление и да, наистина мисля, че заради това имаш късмет. Посвоему.

За миг изглежда толкова съкрушена и вече не съм сигурна дали да я зашлевя, или да й се извиня, но веднъж появила се, тази миниатюрна пукнатина на уязвимост веднага изчезва, запечатана зад твърдите й, непроницаеми очи.