Само един поглед [bg]

Глава 40.

Уейд Лерю седеше до адвоката си Сандра Ковал.

Беше облечен в чисто нови дрехи. В залата не миришеше на затвор — тази характерна комбинация на гнилоч и дезинфектанти, на урина и дебели надзиратели, на лекета, които никога не излизат. Всичко това го впечатли. За човек, попаднал в затвора за дълго време, външният свят се превръща постепенно в непостижима мечта, не по-малко далечна от живота на друга планета. Уейд Лерю бе влязъл вътре на двайсет и две години. Сега бе на трийсет и седем. Това означаваше, че бе прекарал на това място немалка част от зрелите си години. Да, той бе все още млад. И имаше пред себе си, както Сандра Ковал му повтаряше като мантра, цял един живот. Засега не се чувстваше много уверен.

Животът му бе разбит още в колежа. В малкото градче в Мейн, където бе израснал, цареше единодушното мнение, че той притежава несъмнен актьорски талант. Иначе беше посредствен студент. Не си падаше и по спорта. Но можеше да пее и да танцува и най-важното бе, че има — както се бе изразил един рецензент в местен вестник, след като го бе гледал във втори курс на колежа в главната роля в мюзикъла „Момчета и кукли“ — свръхестествена харизма. У Уейд имаше онова специфично, неосезаемо и неподдаващо се на определение нещо, което различава талантливите хора от останалите.

Преди последната му година в колежа господин Пирсън, главният преподавател по режисура, го извика в кабинета си, за да му разкаже своята „невъзможна мечта“. Винаги му се било искало да постави „Човекът от Ла Манча“, но никога досега не бил имал студент, който би могъл да изиграе Дон Кихот. И сега за пръв път решил да реализира идеята си с Уейд в главната роля.

Но през септември същата година по независещи от него обстоятелства господин Пирсън се премести другаде и на негово място дойде господин Арнет. Той задвижи начинанието на предшественика си, но прояви враждебно отношение към Уейд Лерю. За голям потрес на всички накрая за ролята на Дон Кихот се спря на абсолютно бездарния Кени Томас. Бащата на Кени беше букмейкър, а според слуховете господин Арнет му дължал над двайсет хилядарки, което са си доста пари. И тъй като на Уейд бе предложена ролята на бръснаря — само с една песен! — той я отказа.

Но бе проявил наивност, мислейки си, че напускането му ще причини едва ли не общоградска буна срещу проявената към него несправедливост. Никой не каза и дума. Отначало Уейд си помисли, че всички се страхуват от бащата на Кени и евентуалните му връзки с мафията, но истината бе далеч по-проста: не ги беше грижа. Никой не се заинтересува. Три седмици по-късно Уейд Лерю се напи, нахлу в колежа и изпотроши декорите на пиесата. А след това бе арестуван и изключен.

И падението му започна.

Взе да се дрогира и се премести в Бостън, където работеше в търговията и дистрибуцията, разви параноя и се снабди с пистолет. И ето го сега пред очите на всички като прочут престъпник, причинил смъртта на осемнайсет душ и.