Господарят на дъжда [bg]

— Да… Сестра ми също… и тя си мечтаеше.

— Значи и тя е романтична жена. — Наташа се усмихна леко.

— Сестра ми обожава изкуството. Флоренция, Венеция. Дори самата мисъл за тях беше бягство от действителността. — Той замълча за миг, обзет от спомени. — Често си мечтаехме за живот, когато няма да изпитваме липса на пари… за горещи дни, мъгливи, тъжни залези над спокойното море и виковете на гондолиерите.

Фийлд видя дълбока тъга в очите й.

— Иска ли ти се да живееш във Венеция? — попита тя.

— Да, иска ми се.

— Можем да отидем заедно.

Наташа се усмихна и сърцето му заби по-силно.

— Ще спим до късно и ще пием вино на някоя пиаца… така ли се казва?

— Да, така се казва.

— Ще гледаме залеза над лагуната, а после звездното небе.

Фийлд я слушаше захласнато.

— Родителите ми са карали медения си месец във Венеция. Татко е бил курсант в Петербург, а мама — още ученичка. Запознали се и се оженили само след месец. После отишли във Венеция. — Тя го погледна. — Татко постоянно говореше за това. Изваждаше снимки на лагуната и една на мама и плачеше. Разказваше как правели планове пак да отидат, дори когато станало ясно, че тя ще умре. — Очите на Наташа се наляха със сълзи; Фийлд посегна към ръката й, но тя се отдръпна. — Какви мечти имаш, Ричард?

— Ти си моята мечта.

Тя се загледа втренчено.

— Тогава трябва да остана такава.

— Наташа…

— Животът ми не е в моите ръце.

— Сигурно можеш…

— Да избягам? — Тя го погледна. — Мислиш ли, че не съм се опитвала?

— Мечтите ни дават смисъл в живота.

— Като малка татко ме водеше на цирк. Имаше галерия с криви огледала.

— Да…

— Тук няма мечти. Само илюзии.

— Тогава ще отидем другаде.

— Къде? — Тя присви очи. — Къде е домът ми сега? Никъде. Нямам паспорт, нямам пари.

— Мога да ти помогна.

— Никой не може да ми помогне.

Сърцето на Фийлд отново се разтуптя силно.

— Никой не може да ми помогне. Никъде не можем да отидем. Въпреки това ще направя каквото искаш от мен. Ще се опитам да ти помогна.

— Наташа…

— Моля те. Изпрати ми инструкциите си в писмо. Аз ще ти телефонирам, когато ме повика, но моля те, не идвай повече у нас.

— Нима тази нощ не означава нищо?

— Ричард… — Тя го изгледа умолително. — Тази нощ… не беше само за теб.

Наташа погледна към улицата и внезапно се изправи. Фийлд проследи погледа й. Сергей стоеше пред дома си на отсрещния тротоар и ги наблюдаваше.

— Чакай…

— Не.

Тя си тръгна.

Младият англичанин седна. Запали цигара и я изпуши. Сергей се беше махнал.

Фийлд остави пари на масата и пресече улицата. Качи се по мрачното стълбище до апартамента на музиканта. Почука на вратата. Сергей я открехна няколко сантиметра. Носеше дълъг бял халат.