Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
— Всичко е включено. Но нямам осветление!
Последваха още псувни от машинната зала.
— Да му го „бибип“, Джет, ама ще трябва да я караме някак с аварийното!
Появи се слабичко мъждукане. Сега прахът приличаше на зеленикава супа.
— Набутах цилиндрите, да ги „бибип“! — кресна Ати. Още два могъщи удара. — Като гледам, вече ще хвана напрежението с регулаторите. Само да се затегна някъде тук и ще ги пипна за гушката.
Нов взрив от кашлица. Сигурно и долу не беше удоволствие да се диша! Джет каза:
— Я да видим. Трябва да са минали три години, откакто не съм се занимавал с влекачи. — Седеше на ръба на креслото и оглеждаше поне две хиляди бутони и лостове. Извика: — Настани ли се, Ати?
— Като в корема на майка ми.
Корабът трепна, когато Ати включи двигателите. Хелър замислено разглеждаше главоблъсканицата пред себе си.
— Ей, включиха се и екраните. Човек никога не знае.
Той премести едно лостче. А косата ми щръкна нагоре. Значи се е канил да лети на сляпо с това чудо!
Но въпреки страховете ми „Влекач едно“ съвсем леко подскочи в небето. Усетих, че Хелър бърника из джобовете на моята туника. Търсеше електронната ми карта. Поиска достъп до базата на апарата, предаде номера на картата ми и я върна в джоба.
Трябваше да се досетя, че крои нещо, но честно казано, тогава толкова се уплаших от влекача, пък и се борех със задушаването, та чак след това пресметнах, че всичко, което Хелър би могъл да направи, бе да отлети до база на флота, да ме издаде и да изложи целия апарат. Но едва по-късно през деня открих, че той си имаше по-особени лични планове.
Комуникационната система на влекача работеше и Хелър се впусна в умерена препирня с базата на апарата, дали са готови с колесната товарна платформа. Още веднъж се възползва от картата ми и си уреди въпроса.
Стигнахме до базата толкова бързо, че трябваше да висим в небето две-три минути, докато нагласят товарната платформа на мястото й. После усетих устремно спускане надолу. Сигурно сме се носили доста нависоко. Вътрешностите ми загубиха ориентация. А прахът изригваше на гъсти облаци! Кашлях и се давех. И се заканвах — о, само почакай да стъпим на територията на апарата, ще помниш дълго този ден, Джетеро Хелър! Докато си го помисля, болките в стомаха пак ме пронизаха. Не повърнах, но малко оставаше.
Кацнахме.
Хелър ме освободи от ремъците и веднага се спусна по стълбата. Излязох, но бавно и мъчително. Нямаше грешка, намирахме се в базата на апарата. А върху товарната платформа над мен се извисяваше „Влекач едно“ в цялата си стъписваща грозота.
Хелър досаждаше на ръководителя на маневрите и не след дълго наоколо заразмахваха сигнални флагчета. Замислено бавно платформата потегли обратно към хангара и се скри под покрива му. Теглото на влекача беше такова, че тя почти стържеше по бетона.
Все още кихах и кашлях, а се опитвах и да не повърна. Доста време ми бе необходимо, докато пак започна да възприемам ставащото наоколо. Облегнах се върху един перваз на прозорец във вътрешния офис на хангара и се постарах отново да се сглобя от парчетиите. Ако преди малко бях разбрал как летеше „Влекач едно“, трябваше печално да се чудя как ли щяхме да стигнем до Земята и при това аз да остана жив.
А Хелър кипеше от енергия. Бихте си помислили, че току-що са го направили владетел на някое херцогство. Премести платформата под крана, накара оператора да закачи куките точно в стоманените пръстени, стърчащи по тялото на „Влекач едно“. Под внимателния му поглед влекачът бе вдигнат нагоре. Ама че могъщ кран!
Изтеглиха платформата изпод него и Хелър им нареди как да разположат опори, за да заеме корабът устойчиво положение. С едно ловко движение кранът премести влекача да легне по корем върху опорите. Сега беше в нормалното си положение по време на полет — хоризонтално. Кранът освободи куките си.
Шефът на хангара се запъти към Хелър. Като всички в апарата и този тип не беше от особено приятните. Лицето му бе покрито с белези от изгаряния и ножове.
— Зае едно от най-хубавите места в хангара — просъска той.
— Нужна ми е група за почистване — каза Хелър. — Но да е голяма, всички хора, с които разполагате.
— Какво? — ревна шефът. Повярвайте ми, последното нещо, за което са чували в апарата, е група за почистване.
— Бих искал да свършат до средата на следобеда — продължи невъзмутимо Хелър.
В очите на шефа се появи желание да го разкъса. Не беше трудно да разбера какво си мисли — кой е пък тоя смотаняк в състезателен екип, дето ще ми раздава заповеди, и то къде, в моя хангар!