Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Пътят се освободи и можех да продължа.
Няколко леки коли също препречиха пътя ми, но с тях Мишлето се оправи. Лебедките, които можеха да бъдат включени към двигателя, изтегляха барикадите.
Следващият камион обаче упорито се съпротивляваше и на Мишлето, и на мен.
Трябваше да сме на повече от две хиляди метра. Въздухът просто режеше; снегът, като бели точки, нарисувани върху топки, се бе разположил в цепнатините на скалите. Откъм глетчерите се носеха поздравителните картички на враждебна нощ. Не ми оставаха много възможности за избор.
Направо взривих упоритата кола, след като грижливо бях прехвърлил горивото му в и без това поопразнилите се резервоари на Мишлето. Някой професионален сапьор сигурно щеше да ми се присмее. Та аз дори не знаех колко експлозив да сложа под него, за да го вдигна във въздуха, но без да повредя пътя. Разбира се, бях сложил по-малко от необходимото, на всичко отгоре и фитилът се бе оказал твърде дълъг. Три пъти гасна, докато изгори докрай. (Не бях достатъчно предвидлив, за да помъкна със себе си и цял електронен взривател!) Случаят обаче помага на леваците. Взривът само помести чудовището и здраво го подпали. Пренасяше мебели — защо не бях погледнал по-рано! А така, поради липса на легло, можах да прекарам нощта в постлания накрай пътя спален чувал, сред сънища за фойерверки, вдъхновени от горящите и пращящи спални и гарнитури. Но поне не мръзнех; дъхът на глетчерите удивен се спираше пред огромния ми лагерен огън. Вълците на нощта с подвита опашка биха побягнали, ако ги имаше още. Без тях обаче и романтиката е по-бледа — на сутринта от камиона бе останал само изгорелият скелет. Мишлето с отвращение го избута настрани.
Додето стигна до билото на прохода, стана обяд. Слънцето пръскаше искри, но не топлеше. Светът около мен беше бял и съвършено чужд. На върха имаше хижа и ресторант — само заради гледката. Ако оня скапан разносвач на мебели не ми се бе изпречил на пътя, можех да нощувам тук. Сега обаче нямаше защо да спирам, освен за предлагащата ми се почивка. Надолу може би ме чака още по-труден път, отколкото нагоре.
Спрях двигателя, излязох от Мишлето и силно се протегнах. Напитките не липсваха от запасите ми, само неразумният прахосва без нужда. Обаче в баровете на такива заведения сигурно не липсват и специалитети. Добре щеше да ми дойде малко разнообразие.
Холът на хижата беше толкова банален, колкото и барът й. Избледнелите рекламни плакати на туристическите агенции, загубилите блясъка си огледала и бутилките не събудиха никакви чувства у мен. Твърде отдавна стоях над тези неща. Разтривайки изтръпналите си крака, аз се дотътрих до пулта и след кратко колебание в избора си забърках един солиден коктейл. Само колкото да ме оживи, но не да виждам права там, където следва завой.
Питието беше топло, а това е непростимо. Излязох на терасата на бара, за да му сложа малко сняг.
Човечеството винаги е обичало зрелищността. А надали е намирало по-покоряваща гледка от това, когато е спирало на върха на някоя висока планина и е оглеждало лежащата под него област: разкриващата се двойственост от величие и пигмейщина е отприщвала цели реки от емоционални клишета у него… Излязох на терасата с пълна чаша в ръка, погледнах надалеч, много надалеч, към искрящите в слънчевите лъчи глетчери, към страховитите скални стени, към губещите се в безкрайността снежни поля, и изтръпнах.
Разтреперих се от това, което видях пред себе си. На по-малко от десет метра.
На терасата стоеше снежен човек, с трътлесто юнашки нахлупено гърне вместо шапка. Вперил въглените си очи, той ме наблюдаваше с интерес: Какво търся тук?
Беше най-обикновен снежен човек, с метла под мишницата, с нос от морков, а на мен за момент ми се стори, че е месията. Който е дошъл да ме освободи от угнетеността ми и да ми покаже пътя към покоя. Който ще ме освободи от греховете ми и опрощаващо ще се наведе към мен: виждаш ли, човече, страданията ти свършват тук. Можеш да си починеш. Ще снема товара от плещите ти, от този момент отговорността вече не е само твоя. Ще се разпредели между теб и…