Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
— Да, отче.
— И настоявам да се свържете с мен в момента, в който установите контакт. Следващия път направо с мен — с никого другиго. И без отлагане. Наясно ли сме по този въпрос?
— Да, отче.
— Добре. — Блейни изчака. — Тогава върви с мир, сине мой. — Той затвори телефона и се обърна към жената, застанала на вратата. — Казваш, че си говорила с него, Джанета?
— Да, отче.
— Но не си го видяла?
— Не, отче. Само през прозореца, докато си отиваше.
— И не каза, че иска да ме види? Не спомена, че… има нещо, което трябва да ми покаже?
— Не, отче.
— Добре — каза той. — Благодаря ти, Джанета. Можеш да си тръгваш.
Тя кимна, после излезе и затвори вратата.
Блейни отново се вгледа в картините. „Няма наранявания.“ В крайна сметка това бе добра новина.
Пиърс бе имал късмет — няколко ожулени ребра, малко разтегляния, натъртено рамо. Най-лошо беше мозъчното сътресение. Трябваше да минат четири или пет дни преди лекарите в Кукеш да му позволят да си тръгне.
Човекът от Червения кръст и младият индус се бяха измъкнали почти невредими. Шофьорът обаче не бе в същото положение. Лежеше до Пиърс, от ръцете му висяха системи и различни тръбички, и почти не даваше признаци на живот, с изключение на лекото повдигане и спадане на гърдите. Горещината в палатката едва ли му се отразяваше добре.
Беше минал ден и половина след инцидента и едва сега Пиърс можеше, поне отчасти, да съсредоточи мислите и молитвите си за тежко ранения. И все пак се чувстваше по-добре. Достатъчно, за да се измъкне от завивките си. Изправи се, пристъпи към входа на палатката — болката в главата му пулсираше — и излезе навън.
Това, което видя, го накара да мисли за Блаце като за курорт. Почти можеше да вкуси смрадта, с всяко поемане на дъх. Имаше хиляди и хиляди тела, по-скоро животински, отколкото човешки, навсякъде — накъдето и да погледнеше. По времето на войната в Босна беше посещавал два или три подобни лагера, но нищо не можеше да се сравни с бъркотията и блъсканицата, пред която се бе изправил сега. Стотици малки палатки, щръкнали върху кални полянки; тук-там бе нахвърлян чакъл — там, където инженерите от специалната служба на Червения кръст се бяха опитали да отводнят терена. Тоалетните бяха в една редица на стръмен склон — гравитацията бе най-сигурно средство срещу задръстването. Навсякъде въженца, опънати от палатка до палатка, с провиснало по тях пране. Жилища под открито небе, на равнището на очите. Пиърс знаеше режима — за пране можеше да се използва само събираната дъждовна вода.
Самият град бе обстрелван до неузнаваемост и дори година след официалното прекратяване на огъня бе в ужасно състояние — залепен върху калното платно на унилия пейзаж.
Малкото останали сгради се използваха за болници. Както му бяха казали, претрупването в лагера беше започнало да взима жертви, особено с настъпването на топлото време. Влажността означаваше мухи; мухите носеха заплаха от епидемия. От няколко седмици една част от лагера бе изолирана, макар и да не беше поставена под истинска карантина. Там членовете на семействата настояваха да останат заедно и хуманитарните организации трудно можеха да ги убедят да не го правят.
Час ходене. Само толкова можа да издържи при първото си излизане.
Много му се искаше да тръгне — гласът на Аниели не го оставяше на мира, — но знаеше, че докторите имат право. Трябваше му време, за да се възстанови. Това, което сигурно не разбираха, беше колко много повече му бяха дали всъщност.
В следващите дни, докато главата му се проясняваше, правеше каквото може. „Баба Пиърсич“ (Баща; отец (алб.). — Б. пр.) отново работеше като свещеник. Жени, деца, старци — последните с обичайните плоски шапчици, дебели вълнени жилетки и безкрайни катове дрехи върху себе си — всички изглеждаха странно спокойни, докато бяха с него. Онези, които знаеха, че не могат да напуснат лагера, също искаха да си беседват с отеца. Не за Бог или за вярата, а просто така — да си поговорят. Беше пълно със селски ходжи и духовни лица, които можеха да извършват по-сложните мюсюлмански ритуали.
През нощта спеше колкото му е възможно, като се опитваше да не обръща внимание на откъслечните писъци в лагера. Насилието, като вирус, се разпространяваше дори и сред преследваните. Това само изостряше спомените му. Никой не говореше за изнасилване. Може би беше много болезнено за засегнатите жени, а и бащите и съпрузите сигурно мислеха за жертвите като за нещо отвратително, завинаги омърсено, независимо от обстоятелствата или кои точно са насилниците. Доказателство, че варварството няма любимци.