Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
— Карло Пескаторе — каза тя. — „Изкуството на ренесансовата игрословица“. Знаех, че я имам някъде. Чу я как прелиства страниците, обичайното хъмкане подозрително отсъстваше. — Да. Тук е — започна тя. — Според синьор Пескаторе „квестио лузориа“ е вид главоблъсканица… — Отново прелистване на страници. — Основно използван от поети. Скриване в класически строфи. — Тя спря: първият знак, че премисля това, което ще каже. — Сега, това е интересното. Казва, че този прийом може да бъде считан за прапрадядото на модерното кодиране. — Още няколко прелистени страници, преди да се обади отново. — Винаги сте били добър в тази област. Както гръцката поема за свети Амвросий, помните ли?
— Разбира се.
— Добре, това е нещо подобно — обясни тя. — С изключение, че има повече анаграми и преобразувания на думи, не само премествания. Подобни неща.
— Звучи като шега.
— Добре. Защото смятам, че в една или друга степен синьор Рибаденейра ви е предложил именно това. Свързва се чудесно с манихейството. Смисъл, скрит в езика. — Отново пауза. — Може би ще е малко по-трудно с латинския. Ако искате, можете… да ми ги прочетете по телефона. Мисля, че бих могла да се справя.
Пиърс не чу молбата й — вече държеше пръст на първото встъпление. Беше му необходим само миг, за да се съсредоточи. Докато четеше, започна да разбира какво има предвид Аниели. Всъщност фразата, която четеше, нямаше никакъв смисъл. Но като я четеше като шифрограма — малко промяна на пунктуацията тук-там — изведнъж разбра какво цели Рибаденейра. „Той търси анаграма на дума, която означава «Този, който влиза в сражение»“ — помисли Пиърс. Продължи да се взира. „Този, който влиза в сражение.“ Имаше нещо познато в това — безкрайните часове, прекарани в католическото училище и на гръцките и латински семинари, изплуваха в главата му. Неговият „талант“, както често му бяха казвали. Затвори очи. „Този, който влиза в битка“. След момент имаше вече отговора — Gradivus. От „Енеида“ — епитета на Марс. Бързо прочете останалата част от ключа. „Който обръща седмия в пети.“ Седмият! Очите му се зареяха. Седмица? Седмата заповед? Отново погледна думата. Очите му се спряха на буквата „и“? „Превръща… в пети.“ Петата буква в латинската азбука? Замести буквата „и“ с „е“. Анаграма на Градивус. Написа буквите в кръг, най-сигурният начин да се разгадае една анаграма. Секунда по-късно имаше отговора.
Вишеград.
„Има град на Дрина…“
В същия момент чу гласа на Аниели.
— Отче? Ало? Защо не ми четете текста?
Той понечи да й отговори, но нещо го спря. Досега бе приписвал колебанието в гласа й на загрижеността й за него. Но сега нещо му подсказваше друго.
— Нещо не е наред ли, професоре?
— Не. — Гласът й беше лишен от всякаква емоция. — Няма нищо. — И изведнъж изпищя: — Унищожете книгата! Унищожете я! Те…
В слушалката се чу кратко боричкане, после мълчание. Накрая се обади друг глас.
— Чуйте ме внимателно, отче. — Беше мъж, акцентът му беше познат, Австриецът. — Открийте „Ходопория“. И ни я донесете. Разбирате ли?
И линията прекъсна.
Пиърс продължи към Блаце като в мъгла. Двойката от капанчето при паркинга настояваше да пийне нещо силно преди да тръгне. Независимо от езика, бяха разбрали достатъчно от изражението му, за да разберат от какво се нуждае. Ракия. Макар и много по-смъртоносна от това, което му бе сервирал Андракос, тя се плъзна леко в гърлото му и цветът на лицето му изведнъж се върна.
Сега, докато крачеше по пътя, виждаше лицето на Аниели пред себе си. Писък, после мълчание. Мъжете от Ватикана бяха стояли около нея и бяха чули всичко. Не си спомняше дали им бе казал за Дрина, за Косово, за колата. Беше ли споменал Вишеград? Шокът и ракията не му даваха възможност да си припомни.
А къде трябваше да отиде сега? Вече нямаше нужда да го следят. Нямаше нужда да откриват къде ще го заведе книгата на Рибаденейра. Той беше свещеник. Не можеше да я остави да умре. Щеше да им даде каквото пожелаеха. Без значение за последствията.
Този аргумент би звучал съвсем разумно преди четири дни. Сега вече не знаеше. Предаването на „Ходопория“ щеше да означава сигурна смърт за него и Аниели. Съвсем определено. Учудващо хладнокръвно разсъждение за човек на вярата. Може би бе изучил твърде добре методите на манихеите. Но да я изостави — и да убеди себе си, че техните действия диктуват собственото му безчовечие — това ли, наистина, беше единственият му избор?