Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Стигна билото на един хълм и забеляза първите признаци на безумието, пръснато извън Косово. Покрай границата имаше големи палатки, импровизирани барикади ограждаха широки пространства от доскоро гола равна земя. Зад тях се издигаше склонът на друга планина, гъсто обрасъл с дървета. Пиърс беше научил, че преди няколко седмици полицията е разчистила лагера и че е подписано споразумение със сърбите за завръщане на бежанците. Естествено, то отново се бе провалило и Блаце, селище може би със стотина къщи, отново бе претъпкано от бежанци.
От тази висока наблюдателна точка можеше ясно да види големите букви, отпечатани върху покривите на палатките — ООН, НАТО, АКТ, УНИЦЕФ и много други съкращения, които не познаваше — цял каталог на безсилието на един свят, неспособен да се справи с последните взривове на Балканите. Седемстотин години на императори, султани, президенти и крале не бяха успели да доведат до някакво решение. И той не разбираше защо тези тук си мислеха, че могат. Очевидно повечето от онези, които бяха останали в Блаце, просто се опитваха да контролират нещата, доколкото им е възможно.
Колкото повече приближаваше, толкова по-непоносима ставаше смрадта. Първата палатка беше все още на цял километър, но мирисът на урина вече обгръщаше въздуха. Той доближи първата бариера. Миришеше на мръсни дрехи, немита плът, някакви животински миризми, на влажна кожа, потопена в нещо очевидно сладко. Невъзможно бе да се избегнат — въздухът беше така пропит със смрад, че тя като че ли полепваше по всяка фибра от дрехите, кожата, косата. И все пак това беше по-малката беда и Пиърс не й обърна много внимание. Но гледката зад оградата беше достатъчна, за да го потресе. Дори от разстояние можеше да различи лицата, тъмните рамки на забрадените жени, деца — твърде големи, за да бъдат носени — носени в изтощените ръце. Някои се скитаха наоколо; други клечаха на малки групи, разговори нямаше, всички бяха примирени и безпомощни. Босненци, косовари — разликата беше малка. Ново място — само това бе по-различното през изминалите осем години.
Пиърс не бе очаквал мястото така да го порази — „Ходопория“, Аниели и всичко, което бе научил в Атон, моментално изчезна от главата му. Преди година дори си бе помислил, че най-лошото вече е свършило. Сега виждаше, че не е така. Сигурно затова не забелеза джипа с емблемата на ООН, който се приближи отляво. Мъж, облечен в камуфлажна униформа, спря колата и слезе.
— Извините, ойтец. Можам ли да го видам идентификация?
Пиърс се обърна. И без да е сигурен в чутото, кимна.
С бавен, небрежен английски — чисто британски акцент — войникът каза:
— Документите ви, отче.
— Англичанин сте, така ли? — попита Пиърс, измъкна измачкания ватикански паспорт и го подаде на мъжа.
— Да — каза той, докато го преглеждаше. — А вие не сте италианец.
След минута му върна паспорта. На устните му имаше крива усмивка.
— Американски свещеник от Ватикана. Твърде интересно. И какво точно правите тук, отче?
Пиърс се опита да върне усмивката. Трябваше му нещо убедително.
— Трябваше да се присъединя към една хуманитарна група в Скопие, но самолетът ми закъсня. Казаха ми да дойда тук. Успях да отида и до „Свети Никита“.
— Хуманитарна група? — Усмивката на войника стана още по-широка. — Имаме много такива, отче. Страхувам се, че трябва да бъдете по-точен.
— Международен католически комитет по миграцията. — отговори Пиърс. Това беше първото, което му хрумна, смътен спомен от едно неотдавнашно издание на „Осерваторе Романо“, където се описваше, че някъде в Македония МККМ подпомага бежанците. Пиърс можеше само да се надява, че Божията Майка все още е на негова страна.
— Пътувате с доста малък багаж за човек от хуманитарна мисия.
— Багажът ми е с групата — отвърна той, отново позволявайки думите сами да се изливат от устата му. — Всичките ми вещи, необходимите ми контакти. Всичко, което нося, е ватиканският ми паспорт.
— Разбирам. — По радиото в колата внезапно прозвуча глас и войникът отиде да отговори, но очите му не изпускаха Пиърс. След няколко минути се върна при него и каза:
— Мога ли да видя какво има в раницата ви, отче?
— Бельо. — Пиърс повдигна рамене. — Книги.
Войникът протегна ръка.
— Може ли? Проверка за сигурност. Мисля, че разбирате.
Пиърс кимна и му подаде раницата. Наблюдаваше как войникът я пребърква. Почти подскочи, когато мъжът измъкна Рибаденейра. Започна да я разлиства…
— Това са… молитви — каза Пиърс.
— Разбира се, отче. Просто проверявам за нещо скрито.
Пиърс кимна. Войникът премина към библията му. Отново бързо прелистване. После прибра всичко, затвори ципа на раницата и я подаде на Пиърс.