Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Той си проби път през тълпата и стигна до входа на номер 201, сграда забележителна със съвсем обикновения си вид: четири етажа сиво-черни тухли, притиснати между два елегантни бутика. Върху безликите манекени бяха навлечени модни мъжки дрехи. Вътрешността на магазините отразяваше строгостта на сградата — по празните стени дори не се виждаха много тоалети. Лудовизи никога не бе разбирал причината за това.
Бръкна в джоба си за ключовете и внимателно се огледа, за да е сигурен, че никой не проявява специален интерес към него. Доволен, той натисна бравата и влезе.
Миризмата на влага го удари в ноздрите. Той захлопна вратата зад себе си и запали осветлението — разрухата наоколо пролича съвсем ясно. Зад тясното коридорче имаше стръмна стълба към втория етаж, силно изхабена, обградена от стари ръждясали перила. Потъмнял кафяв килим, раздърпан и целият в лекета, се гънеше по всяко стъпало, но бе достатъчен да омекоти стъпките и да заглуши скърцането и пукането на дъските отдолу. Стените бяха облепени със сини и бели тапети — цветя и вази, доколкото можеше да разбере — напразен опит да се освежи входното помещение. Напластяваният с години цигарен дим ги бе покрил с жълтеникавокафяв прозрачен филм, освобождавайки ги от тази отговорност. Просто малка мрачна пещера, висока четири етажа.
И все пак за момент мястото успя да пренесе Лудовизи в друго входно помещение, в друга, отдавна съборена сграда, въздухът там бе наситен със звуците на скрибуцащи цигулки и духови инструменти. Малката консерватория на доторе Масачо в Равена: огромният крак на мъжа, отмерващ ритъма, дебелите пръсти, прелистващи страниците на нотите, впереният поглед към младия Лудовизи, който се опитваше отново и отново да изпълни противната триола, но все не успяваше да я изсвири по-добре. Беше по-добър при двутактовия ритъм. Стая след стая, пълни с млади виртоузи, всички талантливи, с малки изключения, достатъчни, за да раздразнят великия Маестро.
Лудовизи не бе пипвал кларнет от четирийсет години, сградата на улица „Кондоти“ № 201 го вдъхновяваше да опита отново.
Това беше така, защото несъмнено старият дом събуждаше много по-мощни асоциации, отколкото музиката на Моцарт и Вивалди. Колкото и да изглеждаше странно, номер 201 беше хранителната почва за най-разтърсващия финансов скандал в историята на Ватикана. Една доста пикантна историята, помните ли? Снимката на Роберто Калви, увиснал на въжето под лондонския мост „Блекфайърс“ през юни 1982 — край на една незабележима кариера, неразкрита измама, блестящо осъществена, сред цялата бъркотия, от фон Нойрат. Това, че покрай многото „специалисти по заговора“ пресата успя да изопачи фактите около смъртта на Калви, правеше схемата на кардинала още по-гениална. Историята бе толкова интригуваща, че не друг, а самият Марио Пузо й намери място в трилогията „Кръстникът“. Масонство, пране на мафиотски пари, смъртта на Иоан-Павел Първи. Всичко това бе някак свързано. Лудовизи още се усмихваше, като се сетеше за този случай.
Честно казано, фон Нойрат никога не се бе замислял да проваля престижа на института за религиозни дела, ИРД — известен на външния свят като „Ватиканската банка“. Поне в началото. Целта му беше много по-ограничена и бе насочена към някой си Личо Джели, главен съперник за ранга сумус принцепс, най-високия пост в Братството.
Роден през 1919, Джели бе избрал по-скоро политическия, отколкото религиозния подход към манихейството, прониквайки в батальоните на черноризците в Испания през 30-те години, а по-късно в СС-дивизията „Херман Гьоринг“. През петдесетте вече бе заел позиция като водещ играч в италианските тайни служби, активни участници в операциите „Гладио“ и „Опора“ — водещите сили на Запада в изграждане на антикомунистически нелегални отряди в случай на съветско нападение. Но когато времената изглеждаха идеални за осъществяване на „Голямото пробуждане“, Джели излезе на преден план и отвсякъде започнаха да го забелязват. През 1960-а той се оттегли в полза на много по-младия фон Нойрат — вече беше решил, че връзката му с манихейството е изживяла полезността си. Обикновеният фашизъм беше много по-приемлив.
Тъй като имаше достъп до най-чувствителните разузнавателни досиета в Европа — изнудването бе най-сигурният начин да напълни касите си, и петнайсет хиляди оперативни работници на разположение, Джели създаде „Пропаганда дуе“: частна армия в сянка, с пипала, простиращи се във всяка сфера на италианския живот. По време на процеса срещу него през 1983 година един от прокурорите твърдеше, че в края на 60-те П-2 е включвала „трима членове от правителствения кабинет, няколко бивши премиер-министри, четиридесет и трима членове на парламента, петдесет и четирима висши държавни служители, сто осемдесет и трима офицери от армията, флота и военновъздушните сили (включително трийсет генерали и осем адмирали), съдии, водещи банкери, издателя на най-тиражния вестник в страната («Кориере дела Сера»), университетски професори и ръководителите на трите главни разузнавателни служби“. Макар че бе ограничена в сферата на италианската политика, П-2 можеше да създаде сериозни проблеми, особено като се имаше предвид колко добре Джели познаваше манихейската клетъчна структура.