Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
— Наистина се обърках — каза той. — Трябваше да бъда с МККМ.
— Аха. — Тя се обърна към купчина книжа на бюрото, после отвори новия си лаптоп. Докато работеше с него, Пиърс погледна към момчето. Беше се сгушило до майка си, очите му бяха затворени. Пиърс изчака, надявайки се да види знак на невинност да се плъзга по измъченото му лице. Никакъв.
— Изпуснали сте ги преди три дни — каза жената и Пиърс отново се обърна към нея. — Тя държеше малка папка, в нея имаше няколко листа, очите й бяха втренчени в екрана. — Страхувам се, че не мога да ви кажа със сигурност къде се намират точно сега. Има ли някого, с когото бихме могли да се свържем, отче?
— А къде бих бил най-полезен?
— Моля?
— Косово, Албания? Къде бих могъл да помогна?
Изразът й подсказваше, че не е подготвена да преговаря с толкова ентусиазиран свещеник.
— Помощ? Отче… наистина въпросът не е къде…
— Сигурен съм, че още две опитни ръце, без да споменавам свещеническото присъствие, ще са добре дошли навсякъде — каза той. Тонът му бе твърд, макар и не агресивен. — През войната бях в Босна. Познавам района, езика, хората. Все трябва да има място, където да могат да ме използват.
Жената продължи да го гледа. Появиха се две нейни сътруднички и трите заговориха бързо на френски. Когато те най-после си тръгнаха, тя отново се обърна към него, погледът й бе разсеян.
— Искате да отидете някъде, където можете да помогнете? — Тя сложи ръце на бюрото. — Вижте, отче, това не е обичайната ни политика…
— Не мисля, че думите „обичайна политика“ са много подходящи напоследък. Не смятам, че съм заплаха за някого.
— Разбира се, че не, отче. Не в това е проблемът.
— Аз трябваше да съм с МККМ. — Почти беше почнал да си вярва. — Това нищо ли не означава?
— Исках да кажа, че не можем да поемем отговорност.
— Не искам това от вас. Аз ще отговарям за себе си. Само ви попитах къде смятате, че ще съм най-полезен. — Разбираше, че тя почва да се колебае. — Или — добави той — бих могъл да ви досаждам следващите няколко дни, или седмици, или месеци, докато не се предадете и не позволите на един свещеник да върши работа.
— Разбирам. — По устните й премина усмивка. — Месеци?
— Месеци.
Тя присви очи и започна да рови в папките на бюрото.
— Само защото сте католик, отче. — След момент в ръката й се появи един-единствен лист. — След час заминава медицински транспорт до Кукеш. Не им достига един човек. — Той не беше сигурен дали желанието й да го уреди е свързано с молбите му, или с досадата от одевешната разправия с колежките й; всъщност това хич не го интересуваше. — Сигурен ли сте, че това ви устройва, отче? Кукеш е…
— Много по-спокоен, отколкото Омарска навремето. — Споменаването на бившия сръбски лагер я завари неподготвена, в очите й се мярна новопоявило се уважение. — Бях там през 1992. Мисля, че ще мога да се справя и с Кукеш.
Тя издърпа друг лист, накара го да се подпише на няколко места и му подаде ламинирана карта.
— Камионът ще бъде на западния портал след час. — Преди да успее да й благодари, двете й колежки отново се втурнаха вътре, още по-бесни. Пиърс понечи да тръгне, но жената го спря.
— Отче — каза тя, като се приведе към него. — Аз… не съм се изповядвала… откакто съм тук…
Пиърс се усмихна и осъзна колко отдавна не е изповядвал никого.
— Разбирам. Ще ви изчакам отвън.
Щеше да направи всичко по силите си в Кукеш. Да изкара поне един ден. Да оказва помощ. Но споменът за гласа на Аниели му подсказваше, че няма да може да продължи новата си мисия много дълго.
След два часа седеше срещу един служител от Червения кръст в каросерията на камиона; до него седеше един млад индийски лекар. Никой не се мъчеше да поддържа разговор, а изровените коловози съвсем не допринасяха за това.
Друсането успя някак си да заглуши и тътена на експлодиралата мина.
— Кога?
Блейни погледна рисунките на стената, без да ги вижда — беше съсредоточен изцяло върху гласа от другата страна на телефонната линия.
— Вчера. Около обед.
— И аз разбирам чак сега, така ли?
— Смятаха, че ще могат да го хванат преди това…
— Преди да разберат, че са го изтървали ли?
Мълчание.
— Смятахме, че пътува към Атон, и…
— Разбира се, че е заминал за Атон — каза Блейни. — Дори и кардиналът знаеше това. Обаждането беше в пет часа тази сутрин. И сте сигурен, че не е бил ранен на гарата на Каламбака?
— Да… казвам ви, че веднага стана. Няма наранявания. Но, както казах…
— Знам. Никой не е бил достатъчно близо до него, за да разбере с точност. — Блейни пое дълбоко дъх. Не можеше да си позволи да се разгневи. — Добре. Ще приемем, че е тръгнал на запад. Моето предположение е, че ще се отправи към Босна, може би към Албания. Очевидно познава региона. И знае, че там трудно може да бъде намерен. Трябва само да се надяваме да направи грешка.