Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
— Ужасно съжалявам, отче, но имаме известни проблеми с… хора, опитващи се да се вмъкнат вътре.
— Разбирам.
— Да. — Войникът се усмихна. — МККМ. Приятни момчета. Добре, може да уредим нещата и тук. Скачайте в джипа. Ще се опитаме да намерим някого вътре, за да разберем какво да правим.
„Грацие, Мадона.“
След петнайсет минути Пиърс седеше в една палатка на Червения кръст и чакаше една млада жена; седнала зад набързо сглобено бюро, да му обърне внимание. Скоро стана ясно, че един загубил се свещеник няма предимство пред постоянно напиращите проблеми. Пиърс беше щастлив да го считат за досадно недоразумение, за нещо, което трябва да бъде отметнато без излишни въпроси.
Докато чакаше, погледът му падна върху майка с две момчета, седнали на земята: на около десет и дванайсет години. По-малкото се беше сгушило до гърдите й; другото, по-високо, кльощаво, бе подпряло брадичката си с юмруци; в скута му имаше изпокъсана кожена училищна чанта. Майката някак си бе запазила внушителното си тяло; момчетата не бяха такива късметлии — лицето на по-голямото беше направо състарено. Беше на възраст, когато носът изглежда много голям, ушите много щръкнали, а мъжките черти едва се очертават. Момчето долови погледа на Пиърс, взря се за миг в якичката, после в обущата му. Накрая го погледна в очите и попита:
— Койе сте религие?
Пиърс бе учуден да чуе сърбохърватски.
— Католик съм — отговори той меко.
Момчето кимна, после посочи обущата.
— Добри са за ходене.
Пиърс погледна високите си обувки, после момчето.
— Да. Ти идваш от Косово, нали?
— Аха. От Медведа. На север.
— Сърбохърватският ти е много добър.
— Сега е добре да се говори този език. — Момчето се усмихна криво.
Пиърс си припомни няколкото срещи с албанци отпреди осем години. Всички говореха и втори език. Често сърбо-хърватски. Понякога немски. Никога английски.
— Католик ли си? — попита той.
— Не. Мюсюлманин.
— Тогава защо поиска да знаеш моята религия?
Момчето се поизправи.
— Протестантските свещеници, които идваха в нашето село да ни говорят за Иисус, имаха много пари и караха хубави коли. Католиците бяха бедни и ни казваха, че така трябва да бъде. — Отново погледна обущата му.
Пиърс разбра и погледна краката на момчето. Обувките му бяха почти скъсани. Пиърс се наведе, развърза връзките и изу обущата.
— Искаш ли да си ги сменим?
Отново крива усмивка.
Макар и скъсани, обувките се оказаха удобни — а през дупките краката му можеха да се проветряват, както бе свикнал.
— Знаеш ли колко време ще останеш тук? — попита Пиърс.
Момчето вдигна рамене и застърга с нокът някаква мърсотия, полепнала по токовете на новите му туристически обувки.
— Не можем да се върнем в Медведа — така ни казват. Където и да ни изпратят, искат да сме цялото семейство. Баба ми и сестрите ми са някъде в Турция. Не са сигурни дали трябва да дойдат тук. И не знаем къде са баща ми и по-големия ми брат. — Момчето вдигна очи. — Ти си тук да спасяваш хората ли?
Въпросът бе подхвърлен с толкова цинизъм, колкото можеше да вложи едно дванайсетгодишното момче. Това порази Пиърс и той се вгледа в лицето му.
За първи път, откакто бе напуснал Рим, нямаше избор, освен да се противопоставя на собственото си лицемерие. Свещеник, използващ свои колеги, за да постигне целите си. Разбира се, момчето имаше предвид нещо съвсем друго. В него звучеше отрицанието на думите, използвани да успокояват хората, попаднали в действителност, където няма място за такива жестове. Както и да е, забележката имаше желания ефект и Пиърс бе принуден да преоцени намеренията си. Тук хората умираха; световете бяха разкъсани на части. Тук. Където трябваше да бъде един свещеник. Макар че манихеите го бяха принудили да пренебрегне това, част от него все още си задаваше подобни въпроси.
— Не знам — каза той накрая.
Както пролича от изражението му, момчето не бе очаквало такъв отговор от свещеник. Потрябва му време, за да отвърне.
— Благодаря за обувките, отче. — После кимна към бюрото. Пиърс се обърна и видя, че жената го вика.
Опита се да се сбогува с момчето, но обувките вече бяха погълнали вниманието му. Още по-болезнено усещане. Имаше неща много по-полезни от един свещеник.
Пиърс се изправи и пристъпи напред.
При бюрото разбра, че жената все още е по средата на безброй други задачи. Тя му кимна да седне. Още няколко минути и накрая се обърна към него.
— Бяхте много любезен да чакате толкова търпеливо, отче. — Английският й беше с френски акцент, тонът й бе искрено любезен. — Някак си сте объркали мястото, така ли?