Избрани творби в три тома, том 2
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома, том 2». Краткое содержание книги:
В просторната светеща пещера, изолирана от мрака вън, тя седна на една дървена пейка и вечерната й потиснатост изчезна. Хари беше прав — дворецът се оказа наистина красив. Погледът и пропълзя по гладката повърхност, по блоковете, подбрани заради тяхната чистота и яркост, за да се получи този опален, полупрозрачен ефект.
— Гледай! Започва се… о, господи! — извика Хари.
В далечния край оркестър засвири „Привет, привет, комапанията вече се събра!“ и музиката премина като ехо над тях, получило се от някаква дива, объркана акустика. После неочаквано светлините угаснаха. Тишината сякаш потече по ледените стени и прелетя над главите им. Сали Каръл все още виждаше белия си дъх в мрака и неясен ред от бледи лица на отсрещната стена.
Музиката притихна и зазвуча като болезнено стенание. Отвън нахлу гръмогласно отекващата песен на маршируващите клубове. Тя се възвиси като химн на викингско племе, прекосяващо древна пустош. Нарасна — те бяха вече по-близо. Тогава се появи колона от факли, втора, трета, после с маршова стъпка вътре се заниза дълга редица от фигури със сиви къси вълнени палта и мокасини, преметнали обувките за сняг през рамо, факлите високо вдигнати и трепкащи, когато гласовете им ечаха край големите стени.
Сивата колона свърши, последвана от нова, и този път светлините огряваха яркочервени кепета за тобоган и пламтящи алени къси палта. С влизането си те подемаха рефрена на песента. После се появиха групи в синьо, бяло, зелено, кафяво и жълто.
— Тези в бяло са от клуба „Уокута“ — прошепна Хари възбудено. — Това са момчетата, които си срещала на танците.
Силата на гласовете се увеличи; голямата пещера се превърна във фантасмагория от размахани факли, редици от огън, цветове и ритъма на меки кожени стъпки. Водещата колона зави и спря, редиците заставаха една пред друга, докато цялата процесия образува плътно огнено знаме, и тогава хилядите гласове нададоха могъщ рев, който проряза въздуха като трясък на мълния и накара факлите да затрептят. Беше величествено, беше страшно! За Сали Каръл това бе Северът, принасящ жертва на някой могъщ олтар в чест на сивия езически бор на Снега. Със замирането на рева музиката отново засвири, песните се подновиха, придружени от продължителните поздрави между отделните клубове. Тя седеше много тихо и слушаше как накъсаните викове раздираха тишината; после Сали се стресна, защото се чуха експлозии и едри облаци дим се появиха тук-там в пещерата, действуваха фотографите със светкавици, и с това церемонията свърши. Начело с музиката клубовете отново се строиха в колона, подеха своята песен и замаршируваха към изхода.
— Да вървим! — извика Хари. — Искаме да видим лабиринта долу, преди да са угасили осветлението.
Станаха и тръгнаха към пързалката — Хари и Сали Каръл отпред, малката й ръкавичка потънала в неговата голяма кожена ръкавица. В дъното на пързалката имаше дълга празна стая от лед, с толкова нисък таван, че трябваше да се наведат, и ръцете им се разделиха. Преди Сали да разбере намерението му, Хари хукна по един от няколкото блещукащи коридори, които завършваха в стаята, и се превърна в малко отдалечаващо се петно на зелената светлина.
— Хари! — извика тя.
— Ела насам! — отвърна той.
Сали огледа празната стая, останалите от групата очевидно бяха решили да си вървят вкъщи и бяха вече вън в глупавия сняг. Тя се поколеба и се спусна след Хари.
— Хари! — извика отново тя.
Стотина метра по-надолу тя стигна до завой. Далеч наляво чу слаб глух отговор и с известна паника полетя към него. Мина край нов завой и още две зеещи пътеки.
— Хари!
Отговор не последва. Тя се затича право напред, после се обърна светкавично и хукна по обратния път, обхваната от леден ужас.
Стигна до някакъв завой, това ли беше? Пое наляво и стигна до изход, който трябваше да я отведе в дългата ниска стая, но това се оказа нов осветен коридор с мрак в дъното. Тя отново извика, но стените й отговориха с прокънтялото многократно равно и безжизнено ехо. Тя се върна обратно, зави край друг ъгъл и тръгна този път по един широк коридор. Приличаше на зелената пътека между разделените води на Червено море, на влажен свод, свързващ празни гробници.
Сега Сали Каръл малко се хлъзгаше, защото на подметките на шушоните й се бе образувал лед — за да запази равновесие, трябваше да се подпира с ръкавиците си на полухлъзгавите, полулепкави стени.