Избрани творби в три тома, том 2

Понякога нощем и се струваше, че тук вече никой не живее, всички отдавна са си отишли, оставили осветените си къщи да бъдат погребани с времето под ледени планини. О, ако и над нейния гроб ще има сняг! Да прекара цялата дълга зима под купища сняг, там, където дори паметникът й ще бъде светла сянка на фона на светли сенки! Нейният гроб трябва да бъде гроб, осеян с цветя и къпан от слънцето и дъжда.

Тя си помисли за изолираните селски къщи, които бе видяла от влака, за живота там през дългата зима, непрекъснатата ослепителна белота през прозорците, кората, образувала се върху меките преспи сняг и накрая бавното размразяване и суровата пролет, за която й бе разказал Роджър Патън. Нейната пролет, да я загуби завинаги, с люляците и ленивата сладост, която предизвикваше в сърцето й! Тя погребваше пролетта, после щеше да погребе и нейната сладост.

Бурята се разрази с постепенна настойчивост. Сали Каръл усети как тънък слой снежинки бързо се стопиха на ресниците й. Хари протегна увитата си в кожа ръка и смъкна надолу омотаната й вълнена шапка. После малките снежинки нахлуха в боен ред и конят наведе търпеливо врат, щом прозрачната белота се появи веднага върху покривалото му.

— О, на него му е студено, Хари! — каза бързо тя.

— На кого? На коня? О, не, не му е студено. Харесва му!

След още десет минути те завиха зад един ъгъл и стигнаха целта си. На висок хълм, изрязан в ярко, ослепително зелено, се издигаше леденият дворец. Отгоре беше на три етажа, с назъбени стени, амбразури, тесни заледени прозорчета и безброй електрически лампи вътре, които придаваха изумителна прозрачност на централната зала. Сали Каръл сграбчи ръката на Хари под кожената шуба.

— Красиво е! — извика възбудено той. — Господи, красиво е, нали! Не са строили такъв от осемдесет и пета година.

Мисълта, че не са имали такъв дворец от осемдесет и пета година, някак я потискаше. Ледът беше дух и този негов дворец сигурно бе населен със сенките на осемдесетте години, с бледи лица и посипани със сняг коси.

— Да вървим, мила — каза Хари.

Тя слезе след него от шейната и го почака, докато завърже коня. Група от четирима — Гордън, Майра, Роджър Патън и едно друго момиче, спря до тях с шумно дрънкане на звънци. Там имаше вече доста голяма тълпа от хора в кожени палта и шуби, който си подвикваха, тръгнали през снега, толкова дебел, че фигурите едва се различаваха на няколко метра.

— Висок е повече от петдесет метра — Хари осведомяваше един увит с шал човек до него, като си проправяха път към входа — и заема площ от шест хиляди квадратни метра.

Тя долови откъслечен разговор: „Една главна зала… стени от петдесет сантиметра до метър дебели… а ледената пещера има почти… този канадец, който го построи…“

Те намериха пътя си вътре и Сали Каръл, замаяна от вълшебството на големите кристални стени, осъзна, че непрекъснато повтаря два стиха от „Кубла Хан“7: