Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Ти и аз! — викнах аз на високия сакс на собствения му език, — За техния живот — вдигнах копието си към трите дечица.
Саксите заръмжаха доволни, че са успели да накарат поне един брит да слезе при тях. Те се отдръпнаха, замъквайки децата със себе си, и освободиха котловината за двубоя между техния велик боец и мен. Якият сакс стисна зрадво голямата брадва и плю върху кокичетата.
— Ти говориш езика ни добре, свиня такава — поздрави ме той.
— Такъв ви е езикът — свински — отговорих аз.
Той хвърли брадвата високо във въздуха, и острието й проблесна, отразило слабата слънчева светлина, която се опитваше да пробие облаците. Брадвата беше дълга, а двуострата й глава — тежка, но той с лекота я улови за дръжката. Повечето хора биха се затруднили да размахват такова масивно оръжие дори за кратко време, да не говорим да подхвърлят и да го хващат, но това изглеждаше толкова лесно, когато го правеше този сакс.
— Артур не посмя да дойде и да се бие с мен — каза той, — така че вместо него ще убия теб.
Споменаването на Артур ме обърка, но не беше моя работа да изваждам врага от заблуждение, ако той беше убеден, че Артур е на Минид Бадън.
— Не му е работа на Артур да избива червеи — отговорих аз, — така че ме помоли аз да ти видя сметката, после да заровя тлъстия ти труп с краката на юг, та за вечни времена да се скиташ сам и измъчен и никога да не намериш пътя към Отвъдния свят.
Той плю.
— Квичиш като болно прасе.
Обидите бяха ритуал, както и самият двубой. Артур не одобряваше нито едното, нито другото, защото смяташе, че с обидите само си хабиш дъха, а с двубоя — силите, но аз нямах нищо против да се бия с един велик боец на противника. Такъв двубой служеше на определена цел, защото ако успеех да убия този човек, щях да вдъхна кураж и увереност на моите войници, щяха да им пораснат криле, а саксите щяха да приемат смъртта на своя боец като ужасно предзнаменование. Съществуваше риск да загубя борбата, но в ония дни аз вярвах в себе си. Саксът беше пет пръста по-висок от мен и много по-широк в раменете, но се съмнявах, че може да е бърз. Приличаше на човек, който разчита на силата, за да побеждава, а аз се гордеех не само със силата си, но и с хитростта си. Той погледна към нашето укрепление, където сега се бяха струпали мъже и жени. Не виждах Сийнуин там, но Гуинивиър се бе изправила висока и поразителна сред въоръжените мъже.
— Това твоята курва ли е? — попита саксът, вдигайки брадвата към Гуинивиър. — Довечера ще бъде моя, червей такъв.
Той направи две крачки към мен и сега между нас имаше само десетина крачки. Отново хвърли голямата си брадва във въздуха. Неговите хора по северния склон викаха за него, моите хора усърдно окуражаваха мен.
— Ако си се уплашил — рекох аз, — мога да те почакам да си изпразниш червата.
— Ще си ги изпразня върху трупа ти — плю той срещу мен. Чудех се дали да го подхвана с копието или с Хюелбейн и реших, че с копието ще стане по-бързо, стига да не успее да парира острието. Ясно ми беше, че той скоро ще атакува, защото бе започнал да размахва брадвата в бързи сложни извивки, които привличаха и замъгляваха погледа, ако решиш да ги наблюдаваш. Предположих, че саксът има намерение да ме нападне с това размазващо се във въздуха острие, да отбие копието ми встрани с щита си и после да ме храсне по врата с брадвата.
— Казвам се Уулфгер — каза той официално, — вожд на сарнаедското племе от народа на Сердик, и тази земя ще бъде моя земя.
Аз измъкнах лявата си ръка от каишите на щита и преместих щита в дясната си ръка, а хванаха копието с лявата. Не нанизах каишите на щита върху дясната, а само здраво стиснах дървената дръжка. Уулфгер, вождът на сарнаедите, беше левак, а това означаваше, че брадвата му ще долети откъм незащитената ми страна, затова трябваше да преместя щита в дясната ръка. Изобщо не бях толкова добър в боравенето с копието с лявата, отколкото с дясната, но имах предчувствието, че този двубой може бързо да завърши.
— Аз се казвам — отговорих аз официално, — Дерфел, син на Аел, крал на англите. И съм човекът, който направи белега на бузата на Лиофа.
Хвалбата ми трябваше да разклати нервите му, и може би наистина успя, но той не се издаде. Внезапно изрева и се нахвърли срещу мен, хората му нададоха оглушителни възгласи. Брадвата на Уулфгер свистеше във въздуха, щитът му бе готов да отблъсне копието ми встрани и той нападаше като бик, но тогава аз хвърлих собствения си щит в лицето му. Хвърлих го странично, така че той се завъртя като огромен тежък диск от дърво с метален обков.