Господарят на войната

Саксите ни се подиграваха. Някои поназнайваха отделни думи от езика на бритите и те им бяха достатъчни, за да ни наричат страхливци, жени или червеи. От време на време някоя малка група се изкатерваше до средата на склона, за да ни изкуши да развалим строя си и да хукнем надолу, но Найол, Исса и аз успокоявахме духовете сред нашите. Един сакски магьосник се заклатушка по мокрия склон към нас на кратки нервни прибежки, ломотейки някакви монотонни напеви. Беше гол, наметнат с вълчи кожи, а косата му стърчеше слепена с кравешки изпражнения в един единствен дълъг рог. Той изпищя проклятията си, с вой отправи към нас магическите си слова после хвърли шепа малки костички към щитовете ни, но ние продължавахме да стоим неподвижни. Магьосникът плю три пъти, после треперещ хукна надолу към котловината, където един сакски старейшина се опита да изкуши някой от нас да излезе на двубой. Той беше широкоплещест мъж със сплетена грива от мазна, мръсна златиста коса, която висеше и се спускаше над разкошна златна огърлица. Брадата му бе сплетена и завързана с черни ленти, нагръдника му беше железен, наколенниците от украсен римски бронз, а на щита му бе изрисувана глава на озъбен вълк. От шлема му стърчаха два биволска рога, а върху тях бе набучен вълчи череп, украсен с множество черни ленти. Горната част на ръцете над лакътя и бедрата му бяха увити с парчета черна рунтава кожа. Саксът носеше огромна двуостра бойна брадва, а от колана му висеше дълъг меч и един от ония къси ножове с широки остриета, които се наричаха сеакс, оръжието, дало името на саксите. Известно време той призоваваше самия Артур да слезе и да се бие с него, после му омръзна и реши да предизвика мен. Започна да ме нарича страхливец, бъзлив роб и син на курва, болна от проказа. Говореше на собствения си език, което означаваше, че никой от моите хора не разбира какво казва, така че оставих думите му да минат покрай мен и да отлетят с вятъра.

После, късно следобед, когато дъждът бе спрял, и на саксите им бе омръзнало да ни примамват да приемем битка в котловината, те домъкнаха три пленени деца. Децата бяха много малки, не повече от пет-шестгодишни, и към вратлетата им бяха насочени сеакси.

— Елате долу — викна големият сакски старейшина, — или те ще умрат!

Исса ме погледна.

— Нека да отида, господарю — помоли се той.

— Това е моята част от укреплението — изръмжа Найол, водачът на Черните щитове, — Аз ще нарежа копелето на филийки.

— Това е моят връх — казах аз. Беше дори нещо повече от моя връх, беше мой дълг да се бия в първия дуел на битката. Един крал можеше да остави най-великия си боец да се бие вместо него, но военачалникът нямаше право да праща хора там, където сам не би отишъл. Така че аз затворих забралото на шлема си, докоснах както си бях с ръкавицата вградените свински костици в дръжката на Хюелбейн, после натиснах ризницата на гърдите, за да усетя малката издутина, оформена от брошката на Сийнуин. Така уверил се, че силите на доброто са на моя страна, минах през грубо нахвърляната ни палисада и тръгнах надолу по склона.