Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
На другия ден, изпълнен с угризения, Артър излезе на разходка със Сийнуин и нейния брат. Този ден Гуинивиър носеше нова огърлица от тежко злато и някои от нас съжалиха Сийнуин, но Сийнуин беше дете, Гуинивиър беше жена и Артър беше безпомощен.
Тази любов беше лудост. Луда като Пелинор. Толкова луда, че Артър можеше да бъде изпратен на Острова на мъртвите. Нищо друго нямаше значение за Артър — нито Британия, нито саксите, нито новият съюз. Целият внимателно обмислен план за обединяване на британските кралства, за който Артър работеше откакто беше пристигнал от Арморика, бе оставен да потъне във водовъртежа на неговата страст по тази червенокоса принцеса без пари и без земя. Той знаеше какво прави, но не можеше да спре. Беше полудял по нея, мислеше за нея, говореше за нея, мечтаеше да нея, не можеше да живее без нея, но все пак с последни сили успяваше да скрива чувствата си, за да не провали годежа си със Сийнуин. Подготовката за сватбата беше в разгара си. В знак на уважние към приноса на Тюдрик за сключването на мирния договор бракосъчетанието щеше да бъде извършено в Глевум. Артър трябваше да замине пръв за столицата на Гуент, за да приготви всичко необходимо. Церемонията не можеше да се проведе, докато луната намаляваше, защото изтъняването на лунния сърп беше лошо знамение и никой не би поел риска да се жени през този период. След две седмици луната щеше да е в благоприятна фаза и Сийнуин щеше да тръгне на юг с цветя в косата си.
Но Артър носеше част от косата на Гуинивиър — една тънка червена плитка, която той криеше под яката си, но аз я видях, когато една сутрин му занесох вода. Той седеше гол до кръста и остреше ножа си за бръснене. Като видя, че забелязах плитката, сви рамене и попита:
— Мислиш, че червената коса носи нещастие ли, Дерфел?
— Всички казват така, господарю.
— А дали са прави? — попита той бронзовото огледало. — За да направиш меча здрав, Дерфел, ти не го закаляваш във вода, а в урината на червенокосо момче. Значи то носи щастие, нали? И какво като носи нещастие червената коса? — Артър замълча, плю върху камъка и започна да плъзга острието на ножа напред-назад. — Нашата задача, Дерфел, е да променяме нещата, а не да ги оставяме такива, каквито са. Защо да не направим така, че червената коса да носи щастие?
— Ти можеш да направиш всичко, господарю — казах аз с тъжна преданост. Той въздъхна.
— Надявам се да е така, Дерфел. Много се надявам. — Той се погледна в огледалото и трепна като допря острието до бузата си. — Мирът е нещо повече от един брак, Дерфел. Трябва да е! Няма да започнем война заради една сватба я. Ако мирът е толкова желан, а той е, тогава не можеш да се откажеш от него само защото един брак не може да бъде сключен, нали?
— Не знам, господарю — казах аз. Знаех само, че моят господар премисляше на глас доводите и оправданията, които се въртяха в главата му и щеше да ги повтаря докато сам започнеше да им вярва. Той беше луд от любов, толкова луд, че за него северът беше юг, а горещината студ. За мен това беше един нов Артър — човек, подчинен на страстта и (смея да кажа) забравил всичко друго освен себе си. Артър се беше издигнал толкова бързо. Вярно е, че във вените му течеше кралска кръв, но той не беше получил нищо от баща си, затова смяташе, че всичко бе постигнал сам. Той се гордееше с това и беше убеден, че знае и може повече от всеки друг с изключение може би на Мерлин. И понеже имаше остър ум, стремежите му често съвпадаха с онова, към което другите хора несъзнателно се стремяха. Затова неговите егоистични амбиции обикновено изглеждаха благородни и далновидни, но в Каер Сус неговите амбиции се сблъскаха с желанията на другите.