Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— А принц Гърийнт? Той женен ли е? А?
— Да, господарю — казах аз.
— А тя в добро здраве ли е?
— Доколкото знам, да, господарю.
— Тогава крал Мелуас. Той има ли си кралица?
— Тя умря, господарю.
— Аха — веднага грейна той. — Аз имам дъщери, нали разбираш? — обясни той много сериозно. — Две дъщери, а дъщерите трябва да се задомяват, нали така? От неомъжените дъщери няма никаква полза. Честно казано, една от скъпите ми дъщерички скоро ще се омъжи. Говоря за Гуинивиър. Ще се омъжи за Валърин. Познаваш ли Валърин?
— Не, господарю.
— Добър човек, добър човек, добър човек, но няма… — той замълча, за да намери точната дума. — Няма богатство! Няма истинска земя, нали разбираш. Има нещо някъде на запад, мисля, но не си струва дори да го споменавам. Няма ренти, няма злато, а мъж без ренти и злато далеч няма да стигне. А Гуинивиър е принцеса! Ами Гуенхуивач, сестра й, тя пък изобщо не е сгодена! Живее на моя гръб, а Боговете знаят колко е крехък. Но леглото на Мелуас е празно, а? Идеята не е лоша! Макар че жалко за Кунеглас.
— Защо, господарю?
— Той изглежда не иска да се ожени за нито едно от моите момичета! — каза Лиодиган възмутено. — Хем предложих на баща му. Здрав съюз, обединяване на кралствата — идеално споразумение! Но не. Кунеглас е хвърлил око на Хелед от Елмет, а Артър, чувам, ще се жени за Сийнуин.
— Не мога да знам, господарю — казах аз невинно.
— Сийнуин е красиво момиче! О, да! Ама и моята Гуинивиър е красива, само дето ще се омъжва за Валърин. Майчице. Каква загуба! Без ренти, без злато, без пари, без нищо, някакви изсъхнали пасища и шепа болни крави. На нея няма да й хареса! Тя обича удобствата, но Валърин дори не знае какво означава тази дума! Живее в някаква кочина, доколкото знам. Но е старейшина. Забележи това — колкото по-навътре навлизаш в Поуис, толкова повече ще срещаш хора, които се наричат старейшини — Лиодиган въздъхна. — А тя е принцеса! Мислех, че някое от момчетата на Кадуолън от Гуинед може да се ожени за нея, но Кадуолън е странен човек. Никога не ме е харесвал особено. И не ми помогна, когато дойдоха ирландците.
Той замълча, разсъждавайки над тази велика несправедливост. Вече бяхме навлезли доста навътре в страната и всичко ни беше непознато и земята, и хората. В Думнония бяхме заобиколени от Гуент, Силурия, Кърнау и саксите, а тук мъжете говореха за Гуинед и Елмет, за Лейн и Инис Мон. Лейн някога се казваше Хенис Уирън, кралството на Лиодиган. Инис Мон, т.е. Островът на Мона, беше част от това кралство. Сега и Лейн и Инис Мон бяха в ръцете на Диурнач, един от ирландските господари отсам морето, които си създаваха свои кралства в Британия. Помислих си, че Лиодиган вероятно е бил лесна плячка за мрачния Диурнач, известен със своята жестокост. Чак в Думнония бяхме чули, че боядисвал щитовете на своите воини с кръвта на мъжете, убити от тях в битка. Разправяха, че е по-добре да се сражаваш със саксите, отколкото с Диурнач.
Ние обаче бяхме тръгнали към Каер Сус да сключваме мир, а не да замисляме война. Каер Сус се оказа малък кален град, заобиколен от сиво римско укрепление и разположен в една широка долина, където течеше река Севърн (тук я наричаха Хафрън). Столицата на Поуис всъщност беше Каер Долфоруин, красив хълм, на върха на който беше кралският камък. Но в Каер Долфоруин, както и в Каер Кадарн, нямаше нито вода, нито достатъчно място, където да се разположи кралският съд, хазната, оръжейните складове, кухните и продоволствените хранилища. Затова както ежедневните дела на Думнония се решаваха в Линдинис, така и управлението на Поуис се осъществяваше в Каер Сус. Само в дни на опасност или по случай големи кралски празници дворът на Горфидид се преместваше в Каер Долфоруин.
Всички римски сгради в Каер Сус бяха изчезнали, само залата за угощения беше издигната върху стари римски основи. От двете страни на тази зала, специално за Тюдрик и за Артър, бяха построени две нови зали. Горфидид ни посрещна в своята зала. Поуиският крал беше един намусен човек, чиито ляв ръкав висеше празен благодарение на Екскалибур. Той беше едър мъж на средна възраст, малките му очички гледаха подозрително, а по лицето му нямаше и следа от топлота, когато прегърна Тюдрик и изръмжа неохотно своя поздрав. Горфидид запази мрачно мълчание докато Артър, който не беше крал, коленичи пред него. Всички поуиски старейшини и воини имаха дълги сплетени на плитки мустаци и тежки пелерини, от които капеше вода, тъй като цял ден беше валял дъжд. Залата миришеше на мокри кучета. Нямаше жени с изключение на двете робини, които носеха делви с медовина и често минаваха край Горфидид, а той загребваше от питието със своя рог. По-късно научихме, че кралят се пристрастил към пиенето след като Екскалибур отсякъл ръката му, когато седмици наред бил мъчен от треска и хората се съмнявали, че ще оздравее. Медовината беше гъста и силна, тя трябваше да облекчи раздялата на Горфидид с управлението, грижата за Поуис трябваше да легне върху плещите на Кунеглас, престолонаследника на Поуис.