Кралят на зимата

Обърнах се и видях една млада жена, главата и раменете й стърчаха над тълпата, а тя гледаше презрително и дръзко. Нейният поглед като че ли казваше: „Ако можеш да покориш мен, тогава можеш да покориш всичко в този зъл свят.“ И сега сякаш я виждам, застанала сред хрътките си, които имаха също като нея тънки стройни тела и носовете им бяха дълги като нейния, а в очите им присветваше същата ловна страст като в очите на тяхната господарка. Тя имаше зелени очи, а дълбоко в тях се бе спотаила някаква жестокост. Лицето й нямаше меки черти, нито тялото й. В нея всичко внушаваше чувството за притежавана сила. Лицето й беше красиво, но толкова сурово. Това, което я правеше красива, беше косата и осанката й — тя стоеше права като копие, а косата й падаше по раменете като червен водопад. Тази червена коса смекчаваше чертите й, а смехът й улавяше мъжете както рибарската мрежа — рибата. Имало е и много по-красиви жени и хиляди по-добри от нея, но си мисля, че едва ли са много жените незабравими като Гуинивиър, най-голямата дъщеря на Лиодиган, краля на Хенис Уирън в изгнание.

И както Мерлин винаги казваше, щеше да бъде много по-добре, ако я бяха удавили след раждането.

На следващия ден кралската компания отиде на лов за елени. Хрътките на Гуинивиър свалиха един млад елен без рога, макар че ако бяхте чули похвалите на Артър, щяхте да си помислите, че кучетата бяха повалили самия Див елен от Дифед.

За любовта пеят менестрели, мъже и жени мечтаят за нея, но никой не знае какво е любовта, докато тя не ни порази, като копие излетяло от тъмнината. Артър не можеше да свали очи от Гуинивиър, макар Боговете да знаят, че опита. В дните след годежа, когато се върнахме в Каер Сус, той се разхождаше и говореше със Сийнуин, но нямаше търпение да види Гуинивиър отново. А тя, знаейки точно каква игра играе, го измъчваше. Нейният годеник Валърин беше в двора и тя се разхождаше с него под ръка, смееше се и хвърляше внезапни скромни погледи към Артър, за който светът изведнъж спираше да се върти. Той изгаряше по Гуинивиър.

Щеше ли да се случи нещо по-различно, ако Бедуйн беше там? Мисля, че не. Дори Мерлин нямаше да може да спре онова, което ставаше. Със същия успех човек можеше да заповяда на дъжда да се върне отново в облаците или на реката да обърне течението си.

На втората нощ след пира Гуинивиър дойде по тъмно в покоите на Артър. Аз бях на пост и ги чух да се смеят и тихо да разговарят. Цял нощ говориха, а може да са правили и друго, не знам, но знам, че разговаряха, защото бях на пост пред стаята и нямаше начин да не ги чувам. Понякога говореха много тихо, но понякога чувах Артър как обяснява и ласкае, моли и подтиква. Може би са говорели за любовта, не знам, не съм чул, но чух Артър да говори за Британия и за мечтата, която го беше довела тук от Арморика. Той говори за саксите и за това каква напаст са, напаст, от която трябва да се отървем, ако искаме страната да бъде щастлива. Говори за войната и за ужасната радост, която доставя ездата на покрит с броня кон в битка. Говореше така, както беше говорил и на мен в онази ледена нощ на укрепленията на Каер Кадарн, описвайки една мирна страна, в която обикновените хора не се страхуват от воините, които се появяват призори. Той говореше страстно, развълнувано, а Гуинивиър слушаше с такова желание и го уверяваше, че неговата мечта е божествено внушение. Върху тази мечта Артър построи бъдеще, в което бе вплетена и съдбата на Гуинивиър. Горката Сийнуин, тя имаше само своята красота и своята младост, а Гуинивиър усети самотата в душата на Артър и обеща да я излекува. Тя си тръгна преди зазоряване — тъмната й фигура прекоси Каер Сус, а косата й проблясваше, оплела полумесеца в свиления си капан.