Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
А в короната на величественото вековно дърво кипеше живот. Сивите, хвърчейки сред тежките, обсипани с листа и цвят клони, пиеха жадно от опияняващия с миризмата си нектар. Майката се нуждаеше от еликсир, а това щеше да е несъмнено най-питателният досега.
Асура, скрита в леговището си, усети сангасите. Тръпка на страх премина по козината й. Нямаше мира от тези двукраки същества, които ловяха сивите й. Тя очакваше еликсира си, имаше нужда от него, за да роди асурите. Инстиктивно грозният звяр се спусна по-надълбоко в земята по коридорите, изкопани от предишната майка. През времето, когато живееше в равнините, за леговището се грижеха къртиземлявиците, около метър дълги, слепи и рошави животни, живеещи единствено под земята. Те поддържаха тунелите и проходите на леговището, но щом майката се завърнеше, изчезваха като дим, уплашени от страховитите й вид и размери.
Очите на Асура проблясваха в черната тъмнина, докато тромаво си проправяше път през тунела. Огромните корени на дървото се виеха, вкопани в пръста, в сложна плетеница. Докато се спускаше все по-навътре и навътре, кракът й се закачи в нещо и болка прониза тялото й. От муцуната й се разнесе хрип и туловището се извърна, за да се измъкне от примката. Нещо издрънча, когато Асура дръпна крака си. Тя с интерес приближи муцуната си към предмета и го подуши. Но освен металния мирис майката не регистрира друго, предмет — безопасен и ненужен. Тя го побутна настрана, заклещи го в корените на дървото, за да не пречи, и продължи по пътя си. Съвсем скоро тунелът, по който се движеше, започна да се стеснява. Оттук започваше царството на дребните къртиземлявици и Асура не можеше да продължи, проходите ставаха твърде тесни. Затова се сви на кълбо и зачака. Очакваше, ако двукраките не попречат, сивите да се завърнат с еликсира. Лиги прокапаха по муцуната й, тя ги облиза и примлясна.
Отвъд пропастта, ограждаща манастира, сред високите борови гори уголците отегчено посрещаха утрото. От дни не предприемаха нищо, а в планината скуката ги мореше по-силно и от болест. Особено след дългия поход и опожаряването на Истрос, събития, които все пак им поднесоха плячка, емоции и високи дози адреналин. Войската на Бакуриан бе нахъсана за победа, а разгромът на билярската столица караше войниците да желаят още и още. Но вместо да продължат с набези из градовете на Биляра, Бакуриан ги качи в тази дива планина, където, ако продължаваха да стоят, щяха да измрат, ако не първо от скуката, то поне от глад със сигурност.
Чергилото на една от шатрите се отметна и на входа се появи висок слаб мъж, с дълга черна коса. Той се отправи с широки крачки сред дърветата. Излезе от гората и се спря в началото на пътя, минаващ над пропастта. Загледа се в манастира, сключил вежди над черните си огнени очи. Нечии стъпки зад гърба му го накараха да се извърне.
— А, Безмер — каза с отнесено изражение Салистар, когато разпозна приближаващия, — какво те води насам?
— Видях те, че излезе от шатрата си, и те последвах, предводителю — отговори Безмер и застана до високия мъж.
— Какво има? — попита Салистар.
— Ветровете да ги отнесат проклетите уголци. Досега се съмнявах, но от вчера вече съм сигурен, че Бакуриан иска да ни ликвидира. Нещо в отношението на тези кучета ме тревожеше още от самото начало, а през нощта подслушах разговора на Тобел с трима войници. Обеща им злато и почести, ако убият теб и мен до утре сутрин. Заповедта идвала от Бакуриан. Цяла нощ не съм мигнал, за да ги следя да не тръгнат да изпълняват поръчката.
Салистар остана загледан в манастира, сякаш думите не се отнасяха за него. Безмер, който очакваше отговор, го погледна с учудване, отвори уста, да каже нещо, но не намери думи и замълча. След един дълъг миг Салистар сякаш се съвзе и каза с променен вече глас:
— Бакуриан изпълнява желанието на Алобоготур, с когото си мисли, че е в съюз. Но предателството му ще бъде жестоко наказано. Прекалено жестоко.
— Но какво ще правим ние, трябва да изчезваме?! — припряно отговори Безмер, който не се интересуваше кой е поръчителят на смъртта му, стигаше му просто да остане жив.
— Още днес ще напуснем това място, Безмер, защото тук ще се случат ужасни неща. Колко боломити ни очакват в равнините?
— Близо петстотин човека са. Чакат заповедите ти.
— Добре — отвърна Салистар. — Ела с мен. Преди да напуснем, трябва да ти покажа нещо и да поговорим.
Двамата тръгнаха обратно към лагера на уголците, където пребиваваха през последните дни. Когато се срещнаха преди по-малко от месец и Салистар разбра, че Безмер е намерил Лимен Карон, едва повярва, защото знаеше колко усилия са били вложени от поколения жреци да открият академията, но безуспешно, въпреки че имаха точните координати на града Лимен Карон.