Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Когато умората му премина, той се изправи на крака и се огледа. Намираше се върху кръгла площадка, покрита с каменни плочи. Нощното небе светеше вълшебно над него. Звездите бяха толкова близо и блестяха така ярко, че му се зави свят. А луната — огромна, пълна и жълта, сякаш го хипнотизираше и той не успя дълго да откъсне очи от нея. И когато потърси отвора към стълбището, по което се бе изкачил, не намери нищо. Имаше само една площадка от камък — високо, високо в небето, изправена срещу жълтата кръгла луна. Наведе се през каменния парапет, за да види земята, но дали от височината, дали от тъмнината, не успя да я зърне. Под кулата зееше пропаст без край. Той се отпусна отново върху каменния под и сълзи на страх и отчаяние избиха в очите му. Вперил помръкналия си поглед в луната, се питаше как е възможно стълбата под него да изчезне.
И тогава прозвуча глас:
— Пътят, по който сме дошли, винаги изчезва, защо се страхуваш? Никога не можем да се върнем назад, защо се страхуваш? Бе ти дадено всичко, което поиска, защо се страхуваш?
Той се огледа, но не видя никого. Осъзна, че чува този глас в главата си и никой не е нарушил тишината.
— Кой е? — попита той и се хвана с две ръце за главата.
— Аз съм душата ти — прозвуча отново същият глас.
— Полудявам ли?
— Ти поиска да станеш демон — отговори гласът, — защо се страхуваш?
— Какво се случва с мен? — извика той.
— Ти поиска това, защо се страхуваш? — отговори гласът в главата му.
— Какво ще стане с мен? — тихо прошепна той.
— Ще станеш демон. Изправи се и върви, защо се страхуваш?
XIX глава
Кражба
Ермиар отвори очи. В сумрака проникваха бледите лъчи на луната. Бе спал целия ден, след разговора с Килиянтан, но сега се събуди и размърда. Не му се спеше повече. Болка и треска мъчеха тялото му, но жаждата бе по-силна и той с усилие се надигна от леглото. Главата му се замая и светли петна закръжиха пред очите му, но след миг това премина и погледът му, прояснен, обходи стаята. Съзря бутилката с вода. Тя стоеше на масата до прозореца, там, където я бе оставил жрецът. Ермиар събра сили и стана. Подпря се с ръка на рамката на леглото и направи две крачки. Краката му се разтрепериха и той бързо седна на леглото. След няколко минути отново се надигна и направи усилие да продължи напред. Този път сполучи и след няколко неуверени крачки вече държеше шишето с вода в ръцете си. Свали тапата и се напи хубаво, сега го нямаше Килиянтан, за да го спре. Все пак той се съобрази със съвета му и пи по-малко, отколкото му се искаше. След това се извърна колебливо назад, но не се върна обратно. Няколкото крачки, които направи, сякаш го върнаха към живота и той обърна гръб на леглото. Приближи се до прозореца. Нощното небе светеше вълшебно над него. Звездите бяха толкова близо и блестяха така ярко, че му се зави свят. А луната — огромна, пълна и жълта, сякаш го хипнотизираше и той не успя дълго да откъсне очи от нея. В този момент вратата проскърца и се отвори. Нечий силует влезе и затвори след себе си. Ермиар се обърна с изненада назад и тръпки полазиха по гърба му. Колкото и сигурен да се чувстваше в манастира Карпонили, тази тайнствена поява го стресна.
— Аз съм Крамик — прошепна силуетът и Ермиар се успокои, но изненадата му от появата на мъжа не намаля.
— Здравей, Крамик — отвърна му бъдещият кан-император, — странна поява.
— Исках да говоря с теб насаме — обясни Крамик и се приближи към изправения до прозореца мъж.
— Слушам те, но преди това искам да ти благодаря за това, че отново спаси живота ми — отговори Ермиар с усилие. Вече трудно се държеше на краката си, затова се отправи към леглото.
Крамик го наблюдаваше с интерес. През последните дни волобарът научи толкова много за хората и едва сега се зарадва истински, че не се е родил човек. Значи така сменяха владетелите си хората. С интриги, тайни и убийства. Попиляваха щедро дадения им живот. Той се замисли за хилядите бездетни волобари и колко ценен за тях бе животът. Но самият Ермиар нямаше представа нито какво го очаква, нито какво се върши зад гърба му. Това накара Крамик да изпитва симпатия и съчувствие към него. Не всички хора си приличаха, между тях имаше и такива, които е чест да познаваш. В мислите му изплуваха Вананд и Булик. Други двама, с които се радваше, че го е срещнала съдбата. И точно в този момент през главата му премина мисълта, която той се опитваше да потисне през целия ден. Можеше ли да седи безучастен и да не направи нищо, когато тези, с които бе прекарал последните шест години, ги заплашваше смърт. Можеше ли да не се интересува от съдбата на човеците, когато целия си съзнателен живот бе изживял сред тях. Не ставаше ли по-лош и от жрец, ако им обърне гръб в този момент. За да заглуши тези мисли, той заговори бързо: