Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
— Този твой план е добър, Алобоготур, но ако не проработи и асурите плъзнат навсякъде из Биляра, как ще се справим с вълната от смърт, която ще ни залее?
Алобоготур въздъхна и дълбока гънка проряза челото му.
— Вярвам, че съдбата на този народ ви е скъпа. И моите нощи се изпълват с кошмари, когато знам, че обричам на смърт дори тези отвън, които сами са я избрали, щом са тръгнали по пътя на войната. Ала ние сме поели тази отговорност, отдали сме живота си на нея и не можем да се върнем назад. Когато са населили Гелда Валуния, хората са били диви, примитивни и неуки. Живеели са зле, слугували са на волобарския народ и са ставали жертва на съществата, населяващи тези земи. Благодарение на силите, давани ни от науката, която откраднахме от волобарите, народът ни се е избавил от тежката си участ. Винаги сме плащали с кръв за свободата си, сега е време отново да платим за този дар.
В стаята настъпи тишина. Алобоготур изгледа всеки един от избраните в очите и продължи:
— Нека се върнем към ежедневните задачи. Щом получа новини от Лисичи урвар, ще се съберем отново.
Мъжете се надигнаха от местата си и един по един, следвайки Алобоготур, напуснаха помещението. Когато вратата хлопна зад гърба на последния избран, се чу странно шумолене. От гредите на тавана се провеси тяло и тупна ловко на земята. Крамик отиде бързо до вратата и опря ухото си на нея. Когато му се стори, че жреците са се отдалечили достатъчно, за да не го видят, се измъкна навън и тръгна към стаята, която му бяха предоставили в манастира. Тя се намираше сред помещенията в другия край на сградата — тези, които обикновено се използваха за спални на учениците. Но сега те бяха безлюдни. Жреците се бяха погрижили да преместят младежите на сигурно място, далече от опасностите на войната. Сега само Крамик, Вананд и Булик бяха настанени в това крило на манастира.
Крамик успя да се прибере в стаята, без някой да го види. Там го очакваше свитият на кълбо Дурум, който се размърда, щом господарят му се завърна, изправи се и застана до вратата.
— Наспал си се значи — Крамик клекна до животното и го почеса зад щръкналите уши. — Хайде изчезвай, отивай да се нахраниш — надигна се и му отвори вратата.
Вълкът се шмугна пъргаво навън и уверено затича по коридора. Беше научил пътя към изхода, а сангасите, които пазеха вратата, го пускаха с удоволствие, както да излиза, така и да влиза, особено когато се прибираше, понесъл в уста поредната си плячка. Това ги забавляваше и те охотно отваряха вратата за Дурум. Радваха му се и се опитваха да го погалят, но вълкът, както винаги, оставаше недоверчив и студен към хората.
Останал сам, волобарът се приближи към прозореца и се загледа навън. Слънцето грееше ярко, тишина и спокойствие обгръщаха манастира. Нищо не подсказваше, че гората отвъд пропастта е пълна с войници, готови всеки момент да нападнат достолепната сграда. Вече цял месец волобарът разучаваше тайно манастира. Откакто спаси Ермиар от негулите и го върна жив в манастира, изчакваше да се свести, за да може да се освободи от клетвата си. През този период се опитваше да проникне навсякъде, да научи тайните на демонските чертози. Това приключение и намирането на академията го караха да се чувства истински волобар. Странно усещане го съпровождаше, докато вървеше по древните стъпки на волобарските свещени места. Но успя да разбере много повече за хората, отколкото за волобарите. И като че ли за първи път истински осъзна връзката с предците си. Крамик вярваше, че не е имало и няма да има на света волобар, който съзнателно да обрече собствения си вид и род на смърт. Обзе го носталгия по Кабур Далет, мястото, където живееха последните волобари. Въпреки че не помнеше нищо от времето, преди Салавик да го отведе в равнините, Крамик усещаше, че Кабур Далет е домът му и единствено на това място би могъл да бъде щастлив. Но той нямаше време за тези мисли. Ермиар бе дошъл на себе си. Сега бе моментът да се освободи от службата си и да се върне у дома. Волобарът бе разбрал много за машинациите на жреците от разговорите, които бе успял да подслуша, но реши да не им обръща внимание. Негова мисия трябва да бъде завръщането му в Кабур Далет заедно със свещената книга и медальона. Той се излегна на твърдото легло и впери поглед в тавана. Щеше да изчака нощта и под прикритието на сенките да се срещне с Ермиар.
Денят постепенно се топеше, изместван от нощната мъгла, носеща мрак и хлад. Над Лисичи урвар изгряха няколко кълбета вечна светлина, но тук, високо в планината, те бяха малобройни и светлината им слабо мъждукаше. Червените лисици излизаха на лов и сред дърветата и тревите се чуваха от време на време кратките звуци, чрез които тези пъргави животни си общуват. Местността беше стръмна и камениста, но това не пречеше да има и много буйна растителност. Там, сред треви и храсти, във вечерния сумрак блеснаха две очи, но не бяха на лисица. Асура се подаде изпод земята, изпълзя от леговището, вкопано в корените на гигантското Живо Дърво и подуши въздуха. Миризмата бе още слаба, но обонянието на майката я долови. Тя никога през всичките си триста години живот не бе подушвала цвят на Живото Дърво, но инстинктът не я лъжеше. Тази нощ цветовете щяха да се разтворят, бели и красиви, окичвайки короната на могъщото растение. Асура се върна обратно, пропълзя в леговището си и се сви на кълбо. Пътят й свършваше тук, където бе започнал, но дотогава оставаха още няколко дни.