Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
И след като беше решил, че той е истинският пролетарски представител на пролетарската власт (между нас казано, в България никога не е имало пролетариат!), той се държеше предизвикателно, отмъстително и господарски спрямо всекиго, когото заподозреше в интелектуални увлечения. С неуморима енергия той държеше да покаже кой води хорото. От гледна точка на болестта той имаше дребно затъмнение или малка каверна, не помня точно, но като че престоят му по болничните заведения го облекчаваше много при следването и впоследствие при работата му, когато в качеството си на дипломиран архитект зае важна служба.
Всеки път, когато той пристигаше във владайския санаториум за три, четири или шест месеца, сякаш болест нахлуваше в нашата иначе спокойна човешка атмосфера. Един час след като се бе настанил, Владо решаваше, че стаята не му харесва, и започваше истински кадрил, за да му се намери подходяща стая. Лекарите и целият персонал много се страхуваха от него, защото знаеха, че има силни връзки в Министерството на народното здраве, районния комитет на партията и ЦК. Същия ден той излизаше на разходка самичък, за да покаже, че няма намерение да бъде приятел никому. После стаята му се превръщаше на партиен клуб. Последователно той викаше при себе си партийните членове между пациентите и изискваше да го информират за всичко, станало в санаториума, и най-вече за хората. Той слушаше, излегнат върху леглото си с накривен каскет, и коментариите му бяха: „Хм!… Ще видим тая работа!“, „Че тоя много стои, бе!“, „А-ха… Поразучи я тая работа и утре следобед ми обади!“ и т.н.
По-разумните партийни членове го избягваха, защото знаеха, че неизбежно ще ги заплете в някаква неприятна история. На другия ден той обявяваше на главния лекар, че намира санаториума за напълно разпуснат, че хората не се третират правилно, че има „слободия“, че не се правело достатъчно за едни болни, а се отдавало прекомерно внимание на други, и т.н. Заключението му беше, че болничната комисия трябва да се заеме с работа. Въпросната комисия беше нещо като представител на болните пред администрацията, но в ония години имаше чисто политически характер. Под ръководството на Владо тя се превръщаше в следствено отделение, което се опитваше да контролира целия живот на санаториума. Оттук нататък Владо се държеше като господар на всички и се бъркаше във всичко. И тъй като повечето от хората бяха далеч по-интелигентни от него, тъй като заплахата от болестта ги принуждаваше да пренебрегват дребните житейски заплахи на разни Владовци, той даваше пълен израз на омразата си. Най-дребни нарушения и прегрешения веднага се докладваха в дълги писма до всевъзможни институти, от медицинските до милиционерските. Но понеже не беше възможно, особено по-късно, хората да се обявяват за врагове, Владо ги обвиняваше в корупция, в привилегировано лечение, в лични отношения и особено в разврат. Той твърдеше, че лекарите лекуват само болни, които са им приятни, и сам дръзваше да предписва лечения. Най-малкият жест се тълкуваше най-произволно. Чел съм негов донос до Министерството на народното здраве, в който той обвиняваше една от сестрите, че поставила инжекция с „особена нежност“ на един болен. Ако някой внесеше алкохол, това се докладваше, ако някой започнеше любовна история, това също се донасяше, ако някой се държеше двусмислено, пак се донасяше, ако хората се смееха прекалено много, пращаше се рапорт, за да ги изпишат, понеже „болни не се смеят“, а пази Боже, ако някой сгазеше лука по политическата част. Особено ревностен беше той спрямо онези, които имаха собствени радиоапарати и слушаха джазова музика от западни станции. Горкият, беше толкова тъп, че мнозина го будалкаха както си искат.