Задочни репортажи за България

Той беше слабо, изпито човече, на което беше трудно да се определи възрастта. Десет години по-късно той изглеждаше абсолютно непроменен. Челото му беше мъничко, нещо около два пръста широко, очите тъмни, с постоянен мрачен израз, който му придаваше подчертано болестен вид. Говореше бавно, с приятен гърлен глас, но в маниера на партийните беседчици, с излишно наблягане върху излишни думи. Без никакво преувеличение той беше един от най-неинтелигентните хора, които някога съм срещал. Нещо повече, той изпитваше подозрение и ненавист към всичко, което беше вън от много тесния обсег на действие на мозъка му. Много пъти се опитвах да се приближа към него и да установя някакъв контакт. И всякога оставах с чувството, че квадратността на неговото мислене идеше от природна недостатъчност на сиво вещество. Физически той беше грозен, непривлекателен. Приличаше на някакъв очукан от живота нещастник, който ненавиждаше целия свят, сякаш светът му беше длъжен за всичко. Но ако природата му беше отнела толкова много естествени качества и човешки цветове, то логично за компенсация тя го беше направила важен партиен член. У нас човек винаги трябва да знае да различава важността, която някои хора си придават, от действителната им важност. В случая с Владо двете важности изненадващо се покриваха. Той имаше известен партиен актив. По време на войната беше лежал точно един месец в Скопския затвор и се познаваше с неколцина министри и членове на ЦК. Официално беше политзатворник, член на разни ръководства, следваше и се дипломира като архитект, което за мнозина изглеждаше толкова невероятно, колкото ако Бай Ганьо постъпеше в манастир. Искам да подчертая, че той нямаше гимназиално образование и фактически от прогимназията беше скочил в университета, т.е. в политехниката, като партийният му актив по време на войната бе признат за завършено средно образование. На всеки гражданин на нормалния свят това може да се види странно, но то беше у нас в реда на нещата. И според мен оттук трагедията на Владо се беше задълбочила. Тъй като сам бях в политехниката, мога да кажа, че във Факултета по архитектура, особено по онова време, стандартът беше много висок. Там се намираха едни от най-добрите студенти в страната и интелектуалната разлика между тях и Владо беше от небето до земята. Неизбежно съзнанието за тяхното превъзходство се бе превърнало в горчивина, а горчивината в злоба и отмъстителност. Той силно и безкомпромисно мразеше всичко живо, което показваше някакво умствено превъзходство. А това бяха твърде много хора. Той вярваше, че интелигенцията е най-големият враг на народната власт и намираше голяма подкрепа на своето убеждение в средите на Държавна сигурност. За да спаси себе си от ужасното въздействие на комплекса за малоценност, той инстинктивно бе отрекъл господството на човешкия ум и в замяна бе прегърнал диктатурата на пролетариата, която в случая представляваше символ на първични, необразовани, антиинтелигентни народни сили. Така че, смятайки развития интелект за голям недостатък, той бе надъхан с онова чувство на просташко превъзходство, с което негови политически батковци по-късно щяха да заявят на работниците от завод „Ворошилов“, че „ако българската интелигенция много знае, ще играе тоягата!“.