Задочни репортажи за България

АПРИЛСКИ МЕТАМОРФОЗИ

Това беше сбъркана година. Не знам дали на слънцето нещо не му беше станало, или пък някаква звездна експлозия беше повлияла на нашата галактика, но като че атмосферата през 1956 година бе изпълнена с напрежение, с всеобщо очакване нещо да се случи, да стане някаква промяна. През тази година като че цяла България разиграваше Бекетовата пиеса „В очакване на Годо“. Като че до всяко крайпътно дърво човек можеше да види по някой български Владимир и Естрагон, с тяхното объркано, смътно чакане на толкова неясния Годо и на още по-неясната полза от неговото пристигане. Точно както в пиесата въобще не се знаеше дали Годо бе обещал да дойде и затова всичко беше приглушено, половинчато: полусъмнения, полунадежди и полуозъртане. Моят приятел Киро казваше: „Слушай, тия речи на Хрушчов за Сталин аз не ги гризкам! Това е само номерът, за да те преброят! Че нали всички те до вчера ставаха и лягаха с него!“ Киро не вярваше. И мнозина други не вярваха. И въпреки това имаше нещо за вярване. Но нещата бяха далече от нас, безпартийните, за които едва ли имаше някакво значение дали името на диктатора щеше да бъде Ленин или Сталин, дали името на нашия губернатор щеше да е Червенков или Зеленков. Това беше чужда драма, която може би ни засягаше косвено, може би не. Първото ни чувство беше любопитството. Все пак ние изпитвахме голямо удоволствие, кога го слушахме различните варианти за убийството на Лаврентий Павлович Берия. Помня, че най-ефектният беше за удушването му в килим. Но събитията, които се разиграваха по върховете, бяха за нас, по един драгалевски израз, „нихна работа“. Едва ли някой от обикновените граждани вярваше сериозно в промяна, която можеше да се отрази на неговия живот. И въпреки това, както в пиесата на Бекет, илюзията за промяна блещукаше. После дойде осезаемото усещане на известно омекотяване на атмосферата. Това не беше предизвикано от партийни директиви или пък някакви реални мероприятия, а от напълно обяснимия страх у мнозина бивши сталински орли. Те тръпнеха при мисълта, че една демократизация в СССР верижно би предизвикала демократизация и у нас, което означаваше, че щеше да им се търси отговорност. И те бързаха с добро поведение, усмивки и невероятни услуги да заличават незаличими спомени. Пролетта и лятото на 1956 година бяха пропити с този вид неочаквана, мазна доброта на стъписани и уплашени сталинисти. Явно в съветската комунистическа партия се водеше борба и нашите герои се надяваха „здравите сили“ да вземат връх. Най-омразният им човек по онова време беше Никита Хрушчов. В разговори на четири очи се отправяха закани спрямо Хрушчов и Булганин и косвено срещу Тодор Живков, който се смяташе за техен човек. От партийни фанатици и хора на Държавна сигурност много пъти съм чувал подмятания, че Хрушчов и Живков били предатели и че щяло да им дойде времето. Странно, но ние, безпартийните, изведнъж се озовахме в положение на неволни довереници било на едните, било на другите партийни лагери. Ненавиждайки се смъртно едни други, партийните членове от сталинската гвардия и тия, които застанаха зад Хрушчов, сякаш диреха нашата подкрепа. Безпартийните крепостници се оказаха желани приятели и на двата феодални лагера. Като че настъпи време за спечелване на безпартийните. И тогава за първи път чух подкупващото определение на Хрушчов за „безпартийни комунисти“.