Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
— Докторе, значи е възможно да не обърнете внимание дори и на скорошни следи от инжекция?
Докторът кимна добродушно и отговори както винаги — убийствено честно:
— Не само, че е възможно, господин Фримън, но се случва и то доста често. Както тогава. Атропинът е проникнал през бедрото. Само така би се образувала въпросната концентрация. Никак не е лесно да се открият и опишат убождания с игла. — Страут разпери ръце и добави: — Така е.
30
Дженифър Уит бе придружена от приставите до седмия етаж, после я поеха две надзирателки. Тя съблече хубавите си дрехи и внимателно ги окачи на дървените закачалки, които надзирателките мушнаха в шкафчето. После се обърна към стената и свали финото бельо, донесено й от Фримън, нахлузи червения затворнически костюм и мушна нещата си едно по едно в пластмасовата торба, която й подаде надзирателката Милнър — пълна, усмихната, с лунички и редки зъби.
Другата надзирателка, Монтанес, се приближи, за да я поведе към килията.
— Как мина днес? — попита Милнър.
Дженифър сви рамене.
— Шайка мъже, които не спират да приказват.
— Така си е. — Монтанес я поведе към вратата.
— Все пак, съдията е жена. Казва се Вилърс. И от съдебните заседатели някои са жени.
Но тези подробности не интересуваха надзирателките кой знае колко. Те застанаха от двете й страни и я поведоха по тъмния, кънтящ коридор. Някъде отзад се разнесе гласът на дежурната:
— Това Уит ли е? Има посетител.
Доктор Кен Лайтнър се бе отбивал в съдебната зала поне за известно време през всеки от четирите дни от началото на процеса. Тъй като не беше адвокат, не го допуснаха в малкото помещение до стаята на надзирателките, и, както Дженифър, трябваше да се примири с общите условия — твърдите дървени столове и телефонните слушалки.
Вече я очакваше, опрял уморено глава на дланта си. Когато Дженифър седна срещу него, той я изгледа продължително и едва след това посегна към слушалката.
— Как си?
— Вече никой не ме удря. Може би си мислят, че ще спечеля. — На устните й заигра крехка усмивка. — Започвам да вярвам в способностите на господин Фримън.
Лайтнър кимна.
— Какво казва той?
— Нищо определено. Твърди, че щяло да мине още много време. Но чувам какво си говорят с Харди. Виждам как реагират съдебните заседатели. Струва ми се, че вярва в успеха.
— А ти?
— Липсваш ми, Кен. Липсват ми разговорите с теб. Всичко. Хората тук… — Нямаше какво да се каже за тях. Те живееха сякаш на друга планета. Тя млъкна и преглътна. — Всичко е толкова различно… не знам…
Телефонната слушалка едва не падна от ръката й.
— Какво, Джен?
Тя преглътна пак. Сякаш изведнъж я обзе отчаяние.
— Как ще продължавам нататък.
— Боже мой, Джен! Ти трябва да продължиш!
Тя поклати глава и не каза нищо.
Лайтнър се наклони напред и доближи лицето си до плексигласа.
— Дженифър, слушай. Трябва да издържиш. Сега не можеш да се откажеш. Ще спечелиш. Най-лошото вече мина.
— Не, не е. Господин Фримън каза, че най-лошото още не е започнало.
— Голяма помощ, няма що.
— Опитва се да ми помогне, Кен. Поне в това съм сигурна. Не ме безпокои делото, не чак толкова. Всичко друго е толкова различно… Хората тук — тя описа кръг с ръка, — това място… Понякога ми се струва, че никога вече няма видя нещо, което познавам, което искам… — От окото й се откъсна сълза и потече надолу по бузата. Тя не я избърса. Не се притесняваше от Кен, пред него можеше да покаже слабост. Затова беше дошъл. Тя беше слаба — бяха го доказали. Вече не я интересуваха старите неща. — Толкова съм объркана, Кен. Толкова съм объркана…
Лайтнър я гледаше, сякаш чакаше нещо да се случи, без да знае точно какво. Струваше му се, че дълбоко в себе си Дженифър страда, искаше му се да й помогне да го преодолее, но без да се намесва грубо. Трябваше да я остави сама да открие пътя.
— Все още съм тук — каза той накрая.
Дженифър отново се усмихна.
— Понякога ми се струва, че ти си единствената причина да съм жива. — Полуридание, полусмях. — Смешно е, нали? Помниш ли как някога си мислех, че ще е достатъчно да се измъкна от Лари и всичко ще е по-добре, всичко ще се оправи? Че светът ще стане друг, ще се промени.
— Помня, Джен. Все още не е късно. Говорили сме за това много пъти, обсъждахме промените.
Тя потрепери, тялото й се разтресе. Главата й започна да се люлее напред-назад, сякаш беше тежест, окачена на въженце.
— Но точно там е проблемът… вече не вярвам. Не знам дали вярвам. Онова с Мат… — Тя изведнъж млъкна. Очите й помръкнаха, загубиха енергията си. — Най-добре ще е, ако всичко свърши. Това ще е краят на всичко.