Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
Той седна и се уви с чаршафа. Франи сложи ръка на бедрото му.
— Първия път… мисля, че си допаднахме. После реших, че няма да одобриш или пък нарочно не желаех да искам позволението ти…
— Франи…
— После реших, че трябва да съм луда, щом всеки път ме гризе съвестта, задето не съм те питала. Струваше ми се несправедливо… да трябва да искам позволение от теб…
— Франи, тя е моя клиентка. — Поклати глава, опита се да си обясни.
— Знам. Трябваше да поговоря с теб, но… всичко съвпадна с другото. С потиснатостта ми, с чувството, че съм хваната в капан. А Дженифър… тя поне ме слушаше.
— Дженифър те е слушала!? Боже мой! — Харди махна чаршафа и спусна краката си на пода. Отиде до прозореца, но не за да се любува на изгледа, а защото в стаята нямаше къде другаде да се отиде. Застана неподвижно и прошепна без да се обръща: — Значи си разговаряла с Дженифър за нас? Какво си й казала?
Чу гласа на Франи, съвсем тих:
— Не беше както си мислиш. Моля те, не се сърди сега.
Опита се да разбере. Вгледа се през прозореца. Не виждаше ясно — всичко изглеждаше замъглено и сякаш се въртеше като в калейдоскоп чак до хоризонта. Отиде до канапето и седна.
— Това ли беше тайната?
Франи седна на ръба на леглото. Сякаш търсеше думи за отговора.
— Всичко беше тайна. Всичко беше свързано.
Харди наведе глава и скръсти ръце на коленете си.
— Дизмъс? — Беше станала от леглото, отново на колене. Почувства ръцете й върху бедрата си.
— Не се сърдя. Искам да сме наясно. Не се сърдя ни най-малко и се радвам, че говорим за тези неща. Но все пак… не ти ли хрумна, че тя може би те използва?
— Не, не е възможно. Казах ти вече, че не беше както си мислиш ти… поне на мен така ми се стори.
Той подскочи като ужилен.
— Значи тогава ти се е струвало, но сега не, така ли? Значи може и да съм прав?
Франи стана, взе одеялото и се уви, после седна на ръба на леглото.
— Не, не казах това. — Тя въздъхна и протегна ръка към канапето, към пространството, което ги разделяше. — Не ми харесва да ме разпитваш. Дизмъс, искам да говорим за тези неща, но когато започнем, винаги става така. Просто не се получава, не стигаме никъде.
— А къде искаш да стигнем, Франи?
— Искам да можем да разговаряме както преди. Опитвам се да ти кажа как беше всичко.
На светлината на свещта лицето й беше като кехлибар. Харди не можеше да отдели очи от него. Кимна. Ръката й беше протегната. Той стана и я улови.
Сега не беше време за спорове, не беше моментът да й обяснява, че плановете на Дженифър може да са били доста по-различни от това, което я е накарала да вярва. Приближи се до жена си и придърпа края на одеялото върху себе си.
— Права си — каза той и я целуна. — Извинявай. Нека поговорим за това.
— Казала ти е, че Лари я е биел?
— Всички са я биели, Диз. Животът я е удрял. Не можеше да повярва, че нито ти, нито Еди сте вдигали ръка срещу мен… Не ми повярва, когато й го казах. Сякаш беше нещо невъобразимо за нея.
— Може и да е. — Все още седяха на ръба на леглото прегърнати. — Не трябва никога да удряме децата си.
— Не ги удряме.
— Знам. Да не започваме.
Франи се облегна на рамото му. Някъде навън пропищя спирачка, разнесе се безгрижен женски смях.
— Чувствам се, като че ли съм я зарязала… Дженифър. Не се чувствам добре.
— Е, аз не съм я зарязал, така че това компенсира, нали?
— Така е, но…
— Ш-ш-шт. Може би като е чула какво си й казала… че има и жени, които не ядат бой… може би това ще й даде надежда. Може би ще повярва, че е възможно.
— Ако е повярвала на мен.
— А ако досега не е повярвала, няма да повярва дори и да продължиш да ходиш при нея, нали? — Притисна я към себе си и вдъхна аромата на тялото й. Свещта трепна. Той се обърна натам и видя тънка струйка парафин да се стича по кристалния свещник направо върху полираната повърхност на шкафчето. — Не се мъча да те разубедя. Просто… ако искаш да продължиш да се виждаш с нея… кажи ми, става ли?
— Няма. — Франи въздъхна. — Някои неща… просто не е както трябва.
— Вече го каза. Но ако не го правиш зад гърба ми…
— Не, не това е лошото. Става дума за нея, за Дженифър. Най-напред си мислех, че ние… знаеш как е, две жени… че можем да поговорим. Но тя сложи край на това. Тъкмо щеше да ми каже нещо важно и… изведнъж се затвори в себе си. Не ми трябвало да го знам. Започнах да се питам дали…
— Дали не е виновна?
— Може би… Нямах сили да си го помисля. Освен… Не, не вярвам, че е убила Мат, дори случайно. Или пък Лари. За първия й съпруг… кой знае? А ако е… не, не съм в състояние дори да си го помисля. Казах „ако“… Тя ме попита… „Знаеш ли защо се боря с всичко това толкова отчаяно? Отговорът е, защото не съм убила никого.“