Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
— Благодаря ви, доктор Страут. Нямам повече въпроси. Свидетелят е ваш, господин Фримън.
Неугледният адвокат на защитата, не по-малко дружелюбен от Пауъл, макар и да изглеждаше по-убедителен от него, както се стори на Харди, стана и се приближи до свидетеля, като вдигна приятелски ръка за поздрав. Сякаш искаше да подскаже на съдебните заседатели, че и той е колега и приятел на съдебния лекар, че не е от „лошите“, след като работи за защитата.
— Доктор Страут… тези ексхумации… те не са приятно занимание, нали?
Страут беше напълно спокоен. Беше му се случвало да дава показания в продължение на седмица. Гледаше на това като на почивка от обичайната работа в моргата. Разпери ръце.
— Такава ми е работата. Понякога обаче е доста интересно.
— Случаят с Нед Холис беше ли от интересните?
Страут се замисли за миг, после отговори:
— Бих казал, че да.
— А можете ли да обясните на съдебните заседатели, защо според вас беше така?
Страут нямаше нищо против да побъбри.
— Ами… всяка аутопсия, търсенето на причините за смъртта, е нещо като ребус. Както вече обясних, изследваме труповете, за да установим наличие на всякакви отровни субстанции, изследваме тъканите, с надеждата да разберем истината. Когато става дума за смърт, настъпила преди много години, нещата наистина могат да се усложнят сериозно. Това имах предвид, когато казах, че е интересно.
Фримън, който слушаше внимателно, се приближи до съдебните заседатели.
— Какви са тези усложнения, докторе?
— Ами… най-напред труповете се разлагат. Някои вещества се разграждат химически, превръщат в други или изчезват. Изпаряват се. С времето могат да се загубят всякакви следи.
— Това ли стана в случая с господин Холис?
— До известна степен.
— Но той беше интересен от ваша гледна точка… нарекохте го „ребус“, ако не се лъжа?
Страут кимна.
— Защото се наложи да търсим друга отрова… И не само веществото, а и начина, по който е проникнала в тялото. — Съдебният лекар, идеалният свидетел, се наклони леко напред и заговори направо на съдебните заседатели. — При първата аутопсия например, ние бяхме изследвали съдържанието на стомаха, но сега трябваше да се убедим, че не сме пропуснали нещо и опитахме пак. Без резултат. Макар че първия път бяхме открили следи от атропин, не беше налице смъртоносна концентрация.
— Какво направихте после?
Харди погледна към съдебните заседатели. Ставаше дума за зловещи неща и никой не спеше. Страут продължи с ентусиазъм — явно обичаше работата си:
— Точно това е интересното. При скорошна смърт винаги остават следи от игла, драскотини и така нататък. В нашия случай, обаче, взехме проби от различни места и извадихме късмет.
— В какъв смисъл?
Страут заобяснява нещо на професионален език, с латинските имена на мускулите, но Фримън го спря и го накара да обясни, че отровата е влязла през горния край на лявото бедро.
— Сигурен ли сте, че е било отпред? Не е възможно да е проникнала отзад, например?
Страут беше сигурен.
— Не е възможно. Мускулите не са свързани пряко. — Още малко медицински подробности, но в края на краищата всичко се изясни — отровата беше проникнала през горния край на лявото бедро, отпред.
На Харди всичко това му се стори прекалено — всички вече знаеха тези факти. Но Фримън попита:
— А възможно ли е човек сам да си постави инжекция на това място?
Без да трепне, дружелюбно, Страут отговори, че е напълно възможно.
— При изследването си установихте ли по някакъв неоспорим начин, че инжекцията не е поставена от самия Холис?
— Какъв неоспорим начин?
— Не знам… Може би някаква драскотина, следи от насилие?
Страут се замисли.
— Не, нищо такова. Беше минало твърде много време.
Фримън отиде до масата с веществените доказателства и взе номер 5 — доклада от първата аутопсия.
— Докторе, забелязахте ли нещо преди девет години, въз основа на което категорично да отхвърлите възможността Нед Холис сам да си е поставил инжекцията?
Страут огледа доклада и го върна.
— Не. Нищо такова. Разбира се, имаше следи от игла.
— Следи от игла? Къде бяха те, докторе?
— По ръцете.
— Там, където се инжектират наркоманите ли?
— Да.
— А открихте ли такива следи по бедрата?
— Не. Отбелязал съм го и в доклада.
Пауъл седеше с наведена глава на мястото си, скръстил ръце на гърдите. Понасяше поражение и си даваше сметка за това. Фримън, който досега беше загубил само половин точка, очевидно нямаше да се задоволи с казаното дотук. Отдалечи се към средата на залата и попита: