Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
Обедната почивка. Бяха отишли до кантората и седяха в малката градина пред заседателната зала. Късчето небе, очертано от околните сгради беше яркосиньо. Циганското лято — най-приятният сезон в Сан Франциско.
Харди нарони малко трохи от сандвича си и ги хвърли към едни врабчета в храстите.
— Слушаш ли ме? — попита Фримън.
— Аха. Замислих се за нещо.
— Нещо за делото ли? — Харди сви рамене. — Не е нужно да ми отговаряш, но ми се струва, че нещо не е наред с теб напоследък. Спиш ли достатъчно? Добре ли си? Първите дни от такъв процес могат да ти се отразят зле.
Харди се наклони напред и въздъхна.
— Не знам какво става вкъщи, Дейвид. Имам чувството, че губя жена си.
— Сериозно ли е?
— Не знам. Може би греша.
Харди стана, отиде до стената, втренчи се в голите тухли.
— Нещо се случи през последните два месеца — каза той, без да се обръща. — Не мисля, че е заради делото. Не знам какво е, но се тревожа.
— Попита ли я?
— Поне двеста пъти.
— И нищо ли не ти каза?
Харди сви рамене, обърна се.
— Не много. Не достатъчно. Всяка сряда по традиция излизахме заедно. Нашата вечер. Поне такава беше допреди месец.
Птичките чуруликаха около трохите и Фримън им хвърли още.
— Да не би преди месец да се е случило нещо?
— Ще ми се да беше. Една сряда се прибрах у дома. Мислех си, че ще излизаме, но я заварих по нощница в кревата да чете. Каза ми, ако искам да съм излезел сам. Била уморена.
— Може би пък наистина е била.
— Навремето, когато беше уморена в сряда, вземахме едно одеяло и отивахме да дремнем на брега. Бяхме се разбрали, че в сряда сме навън, независимо дали сме уморени, независимо от децата, независимо от всичко. Имахме нужда от тази вечер за нас самите.
Фримън се вгледа в сандвича си.
— На колко годинки са хлапетата?
— На две и почти на една, но не е това. — Харди видя скептичния поглед и добави: — Не мисля, че това е причината. Според теб, може ли да е?
— Аз почти не познавам Франи, Диз, но тя едва ли ще е първата жена, решила, че децата й имат по-голяма нужда от нея от съпруга й. Приоритетите се променят.
— Моите са си същите.
Фримън си позволи да се усмихне.
— Както казваше Кенеди, животът е несправедлив. И няма кого да осъдим заради това. — Раздвижи се, лапна последния залък от сандвича си. — Тя смята ли, че ти имаш нужда от нея?
— Стига, Дейвид… нужда! Кой знае какво е нужда!? Аз я обичам и тя го знае много добре.
— Не искам да говоря празни приказки, но според мен децата знаят. Франи също знае.
— Добре, по дяволите, и аз имам нужда от нея. Въпреки че сме възрастни. И двамата имаме да се занимаваме с нещо… аз с това дело… тя с децата. Какво трябва да правим? Затова беше срядата. За да не губим връзката помежду си.
— Не мисля, че връзката е много… сам го каза. Ти се занимаваш с делото, тя с децата.
Харди бръкна в джобовете си и закрачи напред-назад. Фактът, че спореше с Дейвид Фримън и се мъчеше да докаже пред него, че Франи не трябва да се чувства както се чувства, не променяше другия факт — че изглежда нещо твърде сериозно се бе променило помежду им, равновесието бе нарушено.
Може би Фримън беше прав — Франи може би вече не чувстваше, че той има нужда от нея. Нямаше как да не признае, че напоследък не й го показваше. Сутрин излизаше рано, връщаше се у дома късно, дори и тогава не преставаше да работи, дори и през почивните дни.
Но пък и той не чувстваше, че тя има нужда от него. Франи се грижеше за децата, за къщата, беше погълната от задълженията си. Бяха свързани един с друг — поне така смяташе той — и това бе важна част от така наречената „възрастна любов“.
— На твое място бих я изненадал. — Фримън се приближи до него и го потупа по рамото. — Бих нарушил монотонността. Може би просто й е дошло до гуша. Вижда, че не си при нея и се страхува, че вече никога няма да се върнеш. Затова се отдръпва.
— Но аз съм с нея през цялото време. Делото едва сега започва. Нима очаква нещо друго?
— Май въпросът опира до това, от какво има нужда тя. — Фримън отвори стъклената врата към заседателната зала. — Да се връщаме в съда. Нейно височество не обича закъсненията.
Джон Страут, съдебният лекар на област Сан Франциско, беше позната фигура на Харди и всички юристи в залата. Авторитет от национален мащаб, този уважаван медик се явяваше да дава показания на всички дела и предварителни заседания за убийства в Сан Франциско — може би по веднъж седмично през последните тринайсет години. Сега бе отпуснал въздългото си тяло на стола за свидетелите и очевидно се чувстваше като в свои води.