Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
Може би я подлагаше на преглед? Дженифър се вгледа в очите му през плексигласовата преграда, сякаш търсеше отговор. После вдигна длан нагоре, свали я пак.
— Каквото и да се случи, няма да стане по-добре. Аз съм от хората, които непрекъснато ядат бой… от мъжете, от нещата, от живота… Аз съм неудачник, това е всичко.
Лайтнър се наклони напред.
— Не си, Джен. Не е вярно. Говорили сме за това. Нормално е да се чувстваш така, след всичко, което си преживяла. Но не си неудачник. Ако беше, нямаше да съм при теб. Ако не вярвах, че всичко ще свърши, че нещата ще се оправят…
— Така ли? Кажи ми кога ще стане това?
— Джен, никой не може да каже точно кога, но…
— Кен, мисля, че щеше да си при мен при всички случаи. Дадох си сметка… защото за теб аз съм нещо като предизвикателство… интересен случаи.
— Боже мой! Дженифър! Как можеш да говориш така след всичко, което…
— Защото е истина, нали? Всъщност пет пари не даваш какво ще стане с мен. Нима някой може да обича толкова объркан човек? В момента, в който се променя, още същия миг вече няма да съм предизвикателство или загадка, всичко ще свърши. И ще си отидеш, нали? И какво ще съм аз тогава? Мога да ти кажа къде ще съм… тук. Никъде, никой, нищо… О, да върви всичко по дяволите!
Тя захвърли слушалката, скочи рязко на крака и събори стола. Огледа се тревожно наоколо. Сълзите й сега се стичаха свободно. Надзирателката крачеше напред-назад с палка в ръце.
Лайтнър стана, опря ръка на плексигласа, втренчен пред себе си. Дженифър каза нещо на надзирателката, без да се обърне назад. Двете тръгнаха към вратата към килиите, а Лайтнър се отпусна на дървения стол, за да се опита да овладее собствените си чувства.
Изведнъж тя се върна, залепи ръце за преградата, облегна се с цялата си тежест. Плачеше неудържимо. Надзирателката — намръщена, стиснала палката, сякаш имаше нужда от нея — приближи отзад, докато Дженифър се мъчеше да говори през сълзи.
Не я чуваше ясно, но знаеше какво му казва. Казваше го винаги, когато стигнеше дъното, когато смяташе, че тежестта е непоносима и трябва да се примири…
— Съжалявам — ридаеше Дженифър и се опитваше да го достигне през плексигласа. — Извинявай, не исках да кажа това, не се сърди…
Надзирателката я улови за рамото, дръпна я назад, обърна я към вратата.
Лайтнър остана на място. Дишаше дълбоко, мислеше, че може би в края на краищата е права — може би наистина беше непоправим неудачник, без капка надежда.
След всичко, което бе направил за нея. Сякаш го удари ток. Свлече се отново на стола. Осъзна, че може би никога, никога тя нямаше да се оправи. Даде си сметка, че трепери, опита да се овладее, но най-много от всичко искаше да я пробуди, да набие малко разум в обърканата й, красива глава.
Франи не можеше да повярва, че Харди е направил всичко това — да се обади на Ерин, за да я попита дали има нещо против да вземе децата за вечерта, да изпрати такси да я вземе, да запази места в този луксозен хотел.
Харди прояви скромност:
— Аз съм неизчерпаем източник на изненади. Истинско съкровище.
— Как така ти хрумна това? Ами делото?
Той седна на плюшеното канапе и отпи от отлежалия портвайн в кристалната чаша.
— Пресметнах, че сме пропуснали четири вечери, което прави минимум дванайсет часа. Един ден делото ще мине и без мен. И без това на този етап титуляр е Фримън.
Франи застана край прозореца със скръстени ръце и се вгледа в моста „Голдън Гейт“. Намираха се в стара викторианска къща, преустроена в хотел, в най-скъпия апартамент, в който имаше рафтове с книги, камина, портвайн, кристални чаши и разбира се, изглед, който добавяше осемдесет долара на вечер към сметката.
Харди направи резервацията още от съдебната палата, веднага след като свърши заседанието. Ерин му каза по телефона, че няма нищо против да вземе децата, да ги нахрани, да ги приспи. Беше решил, че ако я изненада с готов план, Франи няма да може да откаже. В 6,15 изпрати такси да я вземе и сега бяха тук.
Все още не беше уверен, че изненадата му я е очаровала. Продължаваше да стои край прозореца със скръстени ръце. Лицето й беше навъсено. Не беше ядосана — въпреки отчуждеността им напоследък, тя не проявяваше признаци на гняв към него. Устните й бяха стиснати, очите — съсредоточени и замислени, сякаш се вглеждаше в себе си, сякаш понасяше някаква физическа болка, с която не искаше да товари и него.
Безпокоеше го мисълта, че тази болка може да е резултат от някаква промяна, от осъзнаването, че вече не иска да е с него, че съвместният им живот й е омръзнал. Погледът й срещна неговия от другия бряг на пропастта. Полуусмивка.