Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
Баща ми твърдо вярваше, че си има време за всяко нещо. Когато взимаше от фотографа току-що проявените празнични снимки, той не им хвърляше просто поглед на улицата и не пренебрегваше първия миг. Изчакваше, докато се прибере вкъщи, правеше си чаша чай и се настаняваше удобно на стола. Чак тогава разтваряше албума и ги разглеждаше, една по една, и им се наслаждаваше.
По същия начин постъпи и с магазина. Той не ни позволи да отидем веднага щом договорът за наем бе подписан. Накара ни да почакаме, докато го преустрои и внесе всички книги, сглоби рафтовете и подреди книгите. Тогава, вечерта преди да отворя книжарницата, той дойде, взе майка ми и мен и ни поведе. Вървяхме бавно по улиците като семейство. Отидохме до книжарницата като клиенти.
Когато стигнахме тъмнозелената врата, той се усмихна и посочи табелата над прозореца. „Старк“ — така пишеше със златни букви върху зеленото. Отдолу — „Книги“. Нашето име бе по-малко от „Книги“ и тогава не разбрах защо. Само си помислих, че е скромен, както винаги. По-късно научих защо знакът е бил направен по този начин. Когато това се случи, вече бе твърде късно и почувствах горчива тъга, което никога не отмина. Той беше написал „Старк“ с по-малки букви, за да има достатъчно място за „и син“, което да се добави по-късно, ако поисках. Но аз тогава така и не разбрах и надписът никога не бе дописан.
Почакахме, докато той се ровеше в още непознатите му ключове. Макар да бях с няколко фута по-ниско от тях, улових тихата гордост и обич в лицето на майка ми, докато наблюдаваше как той отваря вратата. Баща ми тържествено ни въведе под меката жълта светлина.
„Книги Старк“ бе красива книжарница. Не вярвам, че е имало много като нея. Със сигурност в околността бе единствената. Баща ми обичаше книгите, обичаше ги със страстта, която твърде малко хора разбират, и ме научи също да ги обичам. Майка ми ме научи на малкото, което знам за добротата. Баща ми ми показа магията на книгата, убеди ме, че между страниците има всичко, че макар да са тихи и мирни, всяка от тях е врата към нещо.
Книжарницата не беше толкова място за продажба на книги, колкото място, където те да съществуват. Килимът бе наситено зелен, рафтовете — кафяви. Вървяхме тихичко между рафтовете и все едно посещавахме техния дом. Оглеждахме всеки ъгъл. Виждахме отпечатъка на баща ми във всеки инч. Стиснахме здраво ръцете си с мама. Колкото повече гледахме, толкова по-сигурен бях, че блясъкът не идва от лампите. Родителите ми сияеха.
Свършихме обиколката. Стигнахме друга врата. Без никаква церемония баща ми се пресегна и я отвори. Влязохме в канцеларията. Беше уютно и топло, както навсякъде в книжарницата. Майка ми забави крачка и зяпна от удивление. Защото това щеше да е нейното място.
Мама беше счетоводител — преди да ме роди е работила за голяма фирма. Докато растях, тя работеше по малко за други хора. Вече бях достатъчно голям и щях да тръгна на училище. Знаех, че отново й се иска да работи целодневно, но не успяваше да намери начин да осъществи желанието си.
В канцеларията имаше две бюра. На едното стоеше снимка на майка ми — такъв бе обичаят на татко. На другото лежеше счетоводна книга. На стената зад него висеше плакат. Плакат със цветен прозорец на Тифани — любимият на майка ми. Малка порцеланова поставка стоеше върху него с черна, червена и зелена писалка. Цветовете на майка ми, цветовете, които използваше като подготвяше счетоводството на другите с нейната безупречна прегледност.
Тя прокара ръка по облегалката на стола, който щеше да бъде неин, после я пъхна в джоба си. Извади малка полирана гравюра и я постави на бюрото на баща ми. След това мама и татко се прегърнаха толкова силно, че, помислих си, ще се счупи някоя кост.
Иска ми се да бях умрял тогава. Щеше да е достатъчно.
Но все още съм жив, а те — мъртви. Шелби пилотираше над Цветния към Звук с една ръка на кормилото и друга на рамото ми. Аз плачех в прегръдката й — плаках, докато си помислих, че сърцето ми ще спре.
След половин час приближихме дотолкова смъртта, че трябваше да отклоня за малко мислите за родителите си. Боли, звучи като предателство спрямо тях, но те бяха там, бяха във всичко, което се случи след това. Виждах всичко като на лента в зелено и златно.
Първото нещо, което забелязах, когато дойдох на себе си, бе, че Окланд диша. Дишаше учестено и на пресекулки. Избърсах очи с ръце и се обърнах да го видя — бе мъртвоблед.