Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
— Сънувай, Бяла пепел! Сънувай както никога досега!
Бяла пепел се отпусна върху пясъка и сложи ръце в скута си. Преглътна с усилие и затвори очи.
Младият мъж седна до нея и започна да пее. Той се съсредоточи, опитвайки се да не обръща внимание на страха, който пулсираше с всеки удар на сърцето му.
Вързопът се впи в раменете му, натежавайки. Тръсна глава и запя по-високо.
Челото на Бяла пепел лъсна от пот. Сега вече воините се виждаха ясно, тичащи по обраслия с пелинови храсти склон към тях. Колко ли време им оставаше?
— Вълчи съногадателю? — прошепна тя, мъчейки се да сподави обзелото я отчаяние. — Помогни ми. Трябва да призова животните.
Тежестта на вързопа на Тиха вода теглеше неумолимо раменете му надолу: „Ако не престана да я усещам, някое копие ще ме прониже.“ Той прочисти съзнанието си, пеейки равномерно, стремейки се гласът му да остане спокоен.
Тежестта на вързопа сякаш се увеличаваше още повече… И изведнъж се сети:_ това бе от Вълчия Талисман!_
Изхлузи вързопа от раменете си и развърза ремъците с трескава бързина. Сграбчи Талисмана и през ръката му премина мълния от Сила. Самият въздух сякаш завибрира и Бяла пепел се поуспокои; известна част от отчаянието изчезна от напрегнатото и лице.
Воините под тях ги посочиха и закрещяха.
Тиха вода долови мига, в който жената се докосна до Върховното цяло. Вълчият Талисман се изпълни с такава неудържима Сила, че той едва не го изпусна. Усещаше невидимите нишки на Талисмана да се протягат към Бяла пепел.
Един черен вълк се приближи по криволичещата пътека между бледозелените храсталаци. Той се взря в жената с блестящи жълти очи — сякаш чакаше нещо. В небето се разнесе крясък на орел. Сърцето на Тиха вода подскочи, когато вълкът дойде и застана между него и Бяла пепел; беше толкова близо, че той усещаше как муцуната на животното се трие в кожените му панталони. Една чучулига кацна на главата на Бяла пепел и заизвива трели във въздуха. От храстите изпълзя язовец, който засумтя тихо. Върховното цяло пулсираше.
Душата на Тиха вода се изпълни с екстаз.
Воините спряха на няколко хвърлея копие и впериха изумени очи в тях.
„Говори с тях!“ — Заповедта засия в душата на Тиха вода.
— Бяла пепел? — каза той бързо. — Кажи им, че идваме с мир.
Един от воините се приготви да метне копието си.
— Бяла пепел! Аз не говоря езика им!
Тя се отърси от Съня и животните побягнаха, пръсвайки се из храстите или политайки към тюркоазеното небе. Воините под тях закрещяха и закриха главите си, за да се предпазят от разлетелите се птици. Един от тях падна на земята и поде молитвени Песни към Гръмовната птица.
— Какво? Какво каза?
— Кажи им, че им носим Съня. Че няма да им сторим нищо лошо.
Гласът и звънливо заговори на езика на Слънчевите хора и воините се спогледаха неспокойно.
Тогава водачът им тръгна към тях, изкачвайки предпазливо склона, приготвил копие в атлатъла си. Хората му го последваха с нервни крачки. Тиха вода усети как Бяла пепел се стяга, докато воинът приближаваше. Когато стигна на не повече от десет крачки от тях, той се спря с изумено изражение на лицето. Мъжът бе млад и красив, с гъвкава и силна походка. Косата му бе сплетена на кок. Три черни линии бяха татуирани на челото му. Устните му се отвориха и промълвиха:
— Бяла пепел?
Тиха вода разпозна името и на езика на Слънчевите хора. Той се извърна към нея и видя, че тя се взираше в младия воин с отворена от изумление уста.
— Бягащ като вятъра? — прошепна Бяла пепел. Недоверието и се примеси с витаещите в съзнанието и фрагменти от Съня. Тя примигна и потърка лицето си. Дали това бе истина? Или Върховното цяло и пращаше ново видение?
Той пристъпи към нея; беше по-възмъжал, отколкото го помнеше. Заякнал. Тя плъзна поглед по познатите черти на лицето му, озарени от ярката светлина. Сърцето и спря да бие, виждайки удивлението в очите му.
— Бяла пепел…_ ти си жива!_
Тя се изправи неуверено на крака и изчака Тиха вода да застане до нея, преди да направи крачка напред и да прегърне Бягащ като вятъра. Той я прегърна също тъй силно, както го бе направил онази нощ над лагера на клана Бяла глина.
— Мислех, че си загинала — прошепна той в косата и. — Бях изгубил всяка надежда.
Непослушко излая и заръмжа зад нея.
— Бяла пепел? — обади се неуверени Тиха вода. — Кой е този мъж?
Тя се отдръпна от Бягащ като вятъра, примигвайки за да задържи сълзите, замъглили зрението и.
— Тиха вода, това е Бягащ като вятъра.