Ужас [bg]

Крозиър въздъхна и започна да прави браздички с върха на бастуна си в чакъла на градинската пътечка. Той беше очаквал срещата си със София през двете години в арктическите ледове, но сега, когато вече беше тук, разбираше, че гостуването им ще остане незабелязано на фона на политическите интриги и личните нападки. Той сподави следващата си въздишка. Беше на четирийсет и шест години, а се държеше като глупак.

— Искате ли утре да разгледате Езерото на птицечовката? — попита София.

Крозиър си наля още една чаша уиски. Някъде отгоре се разнесе воят на банши, но това беше просто арктическият вятър в остатъците от такелажа. Капитанът се изпълни със съжаление към носещите вахта.

Бутилката с уиски беше почти празна.

В този момент Крозиър реши, че трябва да възобновят превоза на провизии до Земята на крал Уилям още тази зима въпреки мрака и бурите и въпреки заплахата от вездесъщата твар от ледовете. Той нямаше друг избор. Ако в следващите месеци се наложеше да напуснат корабите — а и „Еребус“ вече даваше признаци за предстоящо разпадане, — нямаше начин просто да устроят лагер върху леда до мястото на гибелта на корабите. В повечето случаи подобно решение имаше смисъл — не една злополучна полярна експедиция се беше разполагала на лагер върху леда и беше чакала течението на Бафиново море да я отнесе на стотици мили на юг, в открито море, — но тукашният лед не пътуваше наникъде, а и тук щеше да е още по-трудно да защитят лагера от звяра, отколкото на замръзналия каменист бряг на острова или полуострова, намиращ се в мрака на двайсет и пет мили оттук. Освен това там имаха на склад повече от пет тона провизии. Останалото трябваше да се прехвърли, преди слънцето отново да изгрее.

Крозиър отпи от уискито и реши, че сам ще оглави следващия поход с шейни. Горещата храна се оказваше единственото средство, способно да повдигне духа на измръзналите мъже, лишени от надежда за скорошно спасение или от допълнителни порции ром, затова за следващите им походи трябваше да лишат четирите велбота — надеждни лодки, оборудвани за продължително плаване, в случай че се наложи да напуснат корабите в морето — от техните готварски печки. Фрейзъровата печка на „Ужас“ и нейната близначка на „Еребус“ бяха твърде големи, за да бъдат откарани на брега — а господин Дигъл можеше да използва своята, за да пече сухари до последния момент, преди Крозиър да даде заповед за напускане на кораба, — затова най-добре беше да използват печките от лодките. Те бяха направени от желязо и щяха да тежат като дяволски копита, особено ако шейните бъдат натоварени с допълнителни инструменти, храна и облекла, но те щяха да им служат добре на брега и можеха да се разпалят бързо, макар че за тази цел трябваше да се прекарат и въглища през двайсет и пет километровия студен ад на покритото с тороси замръзнало море. На Земята на крал Уилям, както и на стотици мили южно оттук, не растяха никакви дървета. Със следващия курс ще потеглят печките, реши Крозиър, и той щеше да потегли заедно с тях. Шейните щяха да се пързалят през абсолютна тъмнина и невероятен студ, и нека дяволът прибереше движещите се най-отзад.