Белият нинджа (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белият нинджа (Част I)». Краткое содержание книги:
Най-сетне стигна до замъка. Скоро ще види Киоки, скоро широ нинджа ще се превърне в лош спомен, разпръснат завинаги от необичайното „яхо“ на Киоки.
Замъкът се гушеше зад ниско хълмче, обрасло е папрат, бръшлян и млади дъбове. Беше леко издигнат над малка долчинка, от която се разкриваше широка панорама към склоновете на Азама-яма и цялата планинска верига Хида. Гледката от прозорците на горните етажи сигурно е внушителна, помисли си Никълъс.
Оградата от вертикални железни пръчки изглеждаше на стотици години. Високата порта, украсена от майсторска дърворезба, беше отключена и Никълъс влезе.
Вътрешното дворче тънеше в неподвижно безмълвие. Бурният вятър, връхлитащ откъм склоновете на Азама-яма, не достигаше дотук.
Входната врата също не беше заключена. Никълъс я бутна и спря на прага на владението на Киоки. Отвътре го лъхна сънна тишина. Обонянието му долови едва усещащата се миризма на изгоряло дърво, примесена с аромата на балсам и дълго използвана камина. Пристъпи крачка напред и потъна в нови, непознати и вдъхващи лек страх аромати. За миг му заприличаха на мъглата, спускаща се от връх Азама, после долови нещо, което му напомни за гъстите изпарения от ужасните кошмари на сънищата му…
В този миг си помисли за Джъстин и сякаш нож прониза сърцето му. Липсваше му страшно много. При мисълта, че отношенията им никога няма да бъдат предишните заради проклетото широ нинджа, отново го заля черната вълна на отчаянието. Но тази мисъл засили решимостта му да извлече максимална полза от предстоящата среща — да открие Киоки и да го убеди да използва уменията си на танжин, за да го освободи от ужасната магия.
За разлика от напълно замрялото вътрешно дворче, в самия замък подухваше хладен ветрец, течението ясно се долавяше в дългите каменни коридори и просторните стаи. Някой скоро си беше приготвял храна — в изстиналото огнище на големия хол личаха полуобгорели пънове от балсамово дърво. Обграден от сенки, Никълъс имаше чувството, че се намира в препълнена театрална зала, а зрителите са притихнали и с напрегнато внимание очакват началото на представлението. А може би само аз съм притихнал в нетърпеливо очакване, помисли си той.
Преминаваше от стая в стая. Всички бяха празни, но очевидно обитаеми. В „Залата на сенките“ — същата, в която преди години Акико бе усвоявала изкуството на „яхо“, горяха дълги и тънки свещи. Отблясъците от пламъците, остри като нож, осветяваха и най-отдалечените ъгли.
На горния етаж Никълъс се озова в една-единствена просторна стая със сводест таван. Подът беше покрит с татами, а самото помещение бе разделено от традиционната китайска „лунна портичка“. Никълъс леко кимна с глава — в крайна сметка танжин е едно чисто китайско умение.
Тук цареше атмосфера на непонятна древност, човек оставаше с впечатлението, че тази стая е съществувала далеч преди издигането на замъка. Сякаш Киоки я бе пренесъл от друго място и от друго време с помощта на могъща магия. Такова нещо е невъзможно, разбира се, напомни си Никълъс. Дори при Тао-тао трябва да съществуват някакви граници.
Ароматът на горящи ароматизирани пръчици беше толкова силен, че заседна в гърлото му и почти го задави. Дебели пластове дим лежаха неподвижно във въздуха и странно напомняха заспали змии. Никълъс пристъпи навътре. Каменните стени бяха абсолютно голи, мебели почти липсваха. Насреща му се издигаше внушителен скрин от черно дърво, край него нямаше нищо друго.
Границата между двете части на помещението минаваше между две татами, разположени непосредствено до „лунната портичка“. Никълъс се отказа от намерението си да се промуши през нея, коленичи на пода и внимателно се взря в чертата между двете рогозки. Пространството около нея беше необичайно широко, може би цял сантиметър. Той рязко вдигна глава и успя да зърне тънката като косъм цепнатинка в дървото на портичката.
Очите му обходиха помещението зад гърба му и скоро откриха това, което му трябва — една малка възглавница за сядане. Той я вдигна и внимателно я пъхна в отвора на „лунната портичка“.
Острата като бръснач гилотина светкавично се спусна надолу и разсече възглавницата. В момента, в който скритата пружина я дръпна обратно в изходно положение, Никълъс се сви на топка и стремително се претърколи през портичката.
Имаше намерение да огледа набързо втората част на помещението, но замръзна като статуя в мига, в който стъпи на крака. По кожата му полазиха тръпки, стомахът му болезнено се сви.