Белият нинджа (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белият нинджа (Част I)». Краткое содержание книги:
Прехвърли билото на Азама-яма и започна продължително спускане към долина с форма на дълбока купа, сред която се издигаха величествени, покрити със сняг смърчове. Тук-там се мяркаха овощни дръвчета, най-често праскови — нещо съвсем необичайно за този суров климат.
Обърна се да погледне пътеката зад себе си. Далеч долу — там, където свършваше пътят, се виждаха малки като играчки вили от камък и дърво, кацнали на планинския склон. Те принадлежаха на токийски богаташи, които всеки уикенд изминаваха сто и петдесет километра, за да се насладят на спокойствието на чистия планински въздух.
Но той не търсеше вила, а по-скоро замък. В съзнанието му се появи образът на Акико — любовницата на Сайго, а след това и на него самия. „Мико“.
Именно тя беше описала пред него всички характерни особености на замъка в Азама. Заедно със Сайго, в риуто Кумамото, бе усвоила тайните на „канаку на нинджуцу“, но тук — в Азама, бе научила „яхо“ — магическата сила на Мико.
Прехвърли малко възвишение и го видя — замъка Ями Доки — „Хвърчилото в нощта“, издигнат от Киоки — господаря на „яхо“. Той беше единственият човек на света, който би могъл да спаси Никълъс от широ нинджа. Защото бе танжин.
Акико му бе разказала за Киоки в последните часове от живота си. Описа му го толкова подробно, че Никълъс би го познал в момента, в който го зърне. Тя беше прекарала тук седем години от живота си, това бе станало в началото на шейсетте. По онова време Киоки е бил на около четирийсет години — сравнително млад за сенсей в това могъщо и изключително сложно бойно изкуство.
Акико не употреби нито веднъж думата танжин, когато описваше Киоки, и Никълъс се съмняваше дали той изобщо й е казал какво означава тя. Но от това на което я беше научил, той бе сигурен, че Киоки е бил танжин и нищо друго. Тази сигурност се засилваше от описанието на външния му вид — диви монголски черти, повече китайски, отколкото японски.
Никълъс трябваше да вярва, че Киоки е танжин — това беше единствената му надежда.
Отправил поглед към замъка, който изглеждаше точно така, както му го бе описала Акико, той се изпълни с надежда, че най-сетне е открил мястото на своето избавление. Скоро щеше да разбере и тайнствената мощ, криеща се в изумрудите на Со Пенг. Тук ще възкръсне за нов живот, тук ще унищожи и последния остатък на широ нинджа.
Заваля. Тънките върхове на алпийските ели се заогъваха под напора на вятъра, листенцата на нежните клонки затанцуваха сякаш под командата на опитен хореограф, посребрените им долни части проблясваха във внезапно притъмнелия въздух. Небето придоби цвета на олово, замириса на тор. Парцали синкава мъгла забулиха вулканичните склонове на Азама-яма, миг по-късно и долината се скри под влажната й пелена.
Носен от поривите на планинския вятър, дъждът падаше почти хоризонтално. Никълъс се сгуши в алпийското си яке и побърза да затегне вървите около шията си. Беше мокър до кости; беше му студено. Имаше нужда от подслон и почивка.
Замъкът на Киоки ту се появяваше, ту изчезваше сред мъглата. Когато го видя за пръв път, Никълъс изпита чувството, че е съвсем наблизо. Но тук, сред долината, перспективата рязко се промени. Разбра, че до него има още доста път.
В съзнанието му отново изплува сблъсъкът с нинджата в кабинета на доктор Ханами. За разлика от Томи Язава, той беше убеден, че не става въпрос за планираното убийство от „Червената армия“. Много по-вероятно бе предположението на Нанги, че терористичната групировка няма никакви планове по отношение на Никълъс Линеър и няма причини да иска смъртта му. Въпреки всичко загадката оставаше все така необяснима: защо танжинът му подари живота?
„Ако умреш сега, ще умреш твърде лесно й нищо няма да разбереш“, беше прошепнал в ухото му той. Какво да разбере?
Никълъс нямаше представа. Опита се да прогони от съзнанието си онова чувство на пълна безпомощност, което бе изпитал в ръцете на танжина. Тялото му, на пръв поглед съвсем здраво и готово да приеме предизвикателството, сякаш очакваше командата на мозъка. Но тя не дойде. Защо?
Направи върховно усилие да се измъкне от пропастта на отчаянието. Забеляза, че се е задъхал като уплашено животно, въздухът излиташе със свистене от разширените му ноздри. Смали от пълното отсъствие на волеви контрол, той се спря и започна да поема и изпуска въздух на бавни и дълбоки тласъци. Напразно. Контролът липсваше, безпокойството продължаваше да стяга духа му. Долината потъна под гъстата мрежа на дъжда.