Белият нинджа (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белият нинджа (Част I)». Краткое содержание книги:
— Танжин — промълви Никълъс.
— Какво точно представлява танжин? — попита Джъстин.
Нанги изчака Никълъс, но той очевидно нямаше желание да говори.
— Според много хора танжин са предшествениците на нинджите, а Тао-тао — учението, от което се е родило нинджуцу — започна той. — Далеч по-примитивно, това учение в много отношения превъзхожда избистрената през вековете и доведена до съвършенство стратегия и тактика на нинджуцу.
— Тао-тао е по-близо до магията — обади се Никълъс.
— Магията? — повтори унесено Джъстин.
— Подобно на качествата, които притежаваше Акико — внимателно промълви Нанги. — Много от сектите на нинджуцу прибягват до различни по форма магии — трикове на ръката, хипноза и подобни неща… Това са остатъци от Тао-тао, предавани в продължение на векове от баща на син, усъвършенствани както от живота, така и от японската култура… Но танжин са съвсем различни. Техните умения са останали недокоснати от времето, все така чисти и изпълнени с примитивна сила. Магията им е съвсем реална и могъща. Акико беше „мико“ — магьосница, при това съвсем определено обучавана в изкуството на Тао-тао.
— Но тя не беше танжин — отбеляза Никълъс.
— Вярно — кимна Нанги. — За разлика от нинджата, който те нападна преди два дни.
— Който и да е този танжин, той без съмнение иска да унищожи Никълъс — обади се Джъстин. — Защо?
— Мрачните страни на нинджуцу сами по себе си раждат опасността — отвърна Нанги.
Забелязал озадаченото изражение върху лицето на Джъстин, Никълъс поясни:
— Нанги иска да каже, че нападението може би изобщо не е на лична основа. Самият факт, че обладавам „Ака и нинджуцу“, вече е достатъчно основание да се превърна в негов обект. — Нещо му хрумна и той се извърна към Нанги: — Сержант детектив Томи Язава ме предупреди, че „Червената армия“ крои планове за моето ликвидиране.
— На какво се базира това предупреждение? — погледна го Нанги. — На слухове?
— На някакво кодирано съобщение, което било разшифровано в полицията.
— Ти не можеш да се бориш с танжин сам и невъоръжен — отбеляза Нанги.
— Ясно ми е — кимна Никълъс. — Фактически зная какво трябва да правя още от мига, в който разбрах, че вече не притежавам „Гецумей но мичи“. — Очите му се извърнаха към прозореца и спряха върху градината, която толкова много обичаше. Усещаше край себе си духа на Итами, опита се да попие поне част от безбрежната му увереност и кураж. — Поставих прегради пред всяка своя стъпка.
— Или някой друг го е сторил — отбеляза Нанги и почука с бастуна си по дървения под. — Посланието на „Червената армия“ положително е част от тактиката на танжин за отклоняване на вниманието. Тази терористична организация няма никакви причини да иска твоята смърт.
— Зная — кимна Никълъс.
— А сега ми кажи каква стратегия си избрал — проницателно го погледна Нанги.
Една седмица по-късно, насочил се към високите върхове със замръзващ в устата му дъх, Никълъс си припомни този разговор. От него получи мъничка, но живителна порция душевна топлина, която го крепеше и сега — докато с мъка преодоляваше дълбокия, стигащ на места до коленете му сняг. На тази височина дъхът му се превръщаше в гъста пара, която излиташе на бели облачета от устата му и пречеше на зрението му. Все още беше лято, но тук — високо в платото Азама, което беше част от северната планинска верига, наричана от някои „Японски Алпи“ — цареше вечен мраз.
Намести ремъците на раницата и продължи да пълзи нагоре, въпреки болката в тялото. Не тя, а мракът в душата му го тласкаше все по-високо и по-високо.
Така измина повече от два километра по могъщата снага на Азама-яма. Спря да си почине сред замръзналия водопад на скали от едър гранит, облегна гръб на една от тях и се наслади на могъщото спокойствие, което излъчваше планината. После клекна, взе шепа сняг и напълни устата си. Остави го да се стопи, след което задъвка къс изсушено телешко месо.
Умори се много повече, отколкото беше очаквал. Катеренето по билото на планината изсмука силите му до последна капка, макар че при други обстоятелства то не би било нещо повече от умерено натоварване за организма.
Но другите обстоятелства принадлежаха на миналото, той отдавна вече не беше старият Никълъс Линеър. Беше му ясно, че ще трябва да се примирява с болезнената действителност. Беше се превърнал в обикновен слаб човек и там, върху могъщата снага на Азама-яма изведнъж му се прииска да ридае. Душата му се гърчеше от мъка и страх. Но си даде сметка, че това би означавало единствено още по-дълбоко унижение и самосъжаление — чувства, които бяха особено опасни за сегашното му емоционално състояние, биха подкопали решимостта му да влезе в двубой със страховития танжин, въпреки че се беше превърнал в широ нинджа.