![Предани [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/9/4/predani-calibre-1-48-0-download.jpg)
Предани [calibre 1.48.0]
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Предани [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
като асистент на един от настоящите консултанти, но съм готов да те подготвя за далеч
по-сериозно бъдеще в тази насока. Ако искаш, разбира се.
Очите, а не гласът му, задават въпроса.
Вероятно именно консултантите се бяха свързали с Джанийн и се бяха погрижили да
дадат серума навреме за атаката. И Дейвид иска да седна сред тях, да се уча от тях, да
стана като тях? Усещам как стомахът ми се надига, но се овладявам и отговарям без
проблем:
– Разбира се. Това е голяма чест за мен – и се усмихвам широко.
Ако някой ти предложи възможност да се доближиш до врага си, без да бъдеш убит,
не я пропилявай. Никой не ме е учил на това, сама съм стигнала до тази истина.
Усмивката ми трябва да е била доста убедителна, защото Дейвид буквално засиява.
– Знаех си, че ще се съгласиш. Преди майка ти да замине за града, исках двамата да
правим именно това. Но мисля, че тя се влюби в Чикаго още докато го гледаше на
мониторите. Може би нямаше друг избор, освен да се остави любовта да я води.
– Влюбила се е... в града? – казвам с престорено недоверие. – Човек не може да съди
другите за вкусовете им.
Искам да прозвучи като шега, но не ми е смешно, а и не е вярно. Но Дейвид се
разсмива, което значи, че съм намерила правилните думи.
– Ти... беше ли близък с майка ми, докато е живяла тук? – питам. – Прочетох
дневника ѝ, но е доста лаконична.
– Да, такава е. Но Натали винаги е била и много откровена. Да, бяхме близки. – Гласът
му омеква. Изведнъж пред мен не седи увереният лидер на цялото Бюро, а един стар
мъж, унесен в спомени за нещо хубаво от младостта си.
Мили спомени от времето... преди да я убие.
– И двамата имахме лошо детство. И аз като нея бях прибран от улицата. Бях дете,
когато ме измъкнаха от разрушения свят. Родителите ми бяха престъпници и ги хвърлиха
в затвора, когато бях малък. С братята и сестрите ми побягнахме към покрайнините,
защото не искахме да ни дадат за осиновяване и да живеем разделени при някакви
непознати хора. Живяхме на същото място, където по-късно намерих майка ти, но само
аз оцелях. Всичките ми близки загинаха.
Не зная какво да кажа. Не зная какво да правя със съчувствието, надигащо се в мен.
И то към човек, който е извършил ужасни неща. Седя срещу него, гледам ръцете си и си
представям как вътрешностите ми са направени от разтопен метал – полека се
втвърдява, приема някаква странна форма, която никога няма да успея да променя.
– Утре трябва да излезеш с патрулите ни в покрайнините – казва Дейвид. – Много е
важно да видиш с очите си за какво става дума. Особено сега, когато ще ставаш член на
съвета.
– Да, това ще е много интересно – съгласявам се.
– Разбрахме се. Не ми се иска да си отиваш, но имам много работа и трябва да се
залавям с нещата едно по едно. Ще пратя някой да те информира за утре и за
събранието на съвета в петък. Ще се видим скоро.
Залива ме гняв. Не го попитах за нещата, които искам да знам, и не мисля, че изобщо
съм имала възможност да го направя. Ставам и тръгвам към вратата, но тогава той
казва нещо, което ме спира.
– Трис, мисля, че трябва да съм напълно откровен с теб, ако ще си имаме доверие
един на друг.
За първи път, откакто го познавам, Дейвид изглежда почти... изплашен. Очите му са
широко отворени като на дете, но секунди след това изражението му се променя и
страхът изчезва.
– Може и да бях под въздействието на серумния коктейл – започва той, – но знам
какво им каза, за да не стрелят по нас. Че ще ме убиеш, ако се наложи, за да не
достигнат до това, което пазим в лабораторията за оръжия.
Гърлото ми се свива толкова, че не мога да дишам.
– Не се плаши – продължава той. – Това е една от причините да ти предложа тази
позиция.
– З-з-ащо?
– Показа качества, които ценя в консултантите си. Ти знаеш кое и как да жертваш в
името на висшето благо. Ако ще печелим битката срещу генетичните увреждания, ако
заедно ще се борим да не затворят експерименталните градове, ще се наложи да правим
жертви. Разбираш това, нали?
Гневът пак се надига, но успявам да кимна. Нита ни беше казала, че се канят да
прекратят експериментите, не съм изненадана от думите му. Но колкото и да е отчаян в
опитите си да запази делото на живота си, това не оправдава избиването на цяла каста,
на моята каста.