Предани [calibre 1.48.0]

Отдалечавам се от екрана с намерението да изляза и да подишам свеж въздух,

докато все още мога.

Но когато се запътвам към изхода на контролната зала, зървам на единия от екраните

жена с тъмни коси. Крачи като обезумяла напред-назад в някакъв кабинет в централата

на Ерудитите. Евелин – разбира се. Съвсем логично е да я сложат на най-големия екран.

Тя пъха пръсти в гъстите си коси, сякаш иска да ги оскубе. Изведнъж се свива на

топка на пода. Около нея има разпиляна хартия, но тя не обръща внимание. Мисля си,

че плаче, но не съм сигурен, защото раменете ѝ са напълно неподвижни.

Чувам как някой чука на вратата на кабинета . Тя става, оправя косата си, избърсва

лицето си и казва:

– Влез!

Тереза е.

– Току-що получих информация от патрулите. Никой не го е виждал никъде. Никаква

следа от него.

– Прекрасно! – тръсва глава Евелин. – Аз го изпращам в изгнание, той си седи в града.

Прави го само за да ме вбеси.

– Или пък се е присъединил към Преданите и те го пазят някъде – казва Тереза, сяда

на единия от столовете и започва да подритва с ботушите си разпилените хартии.

– Очевидно. – Евелин слага ръка на стъклото на прозореца. После се обляга напред и

се заглежда в града, над него, извън него, някъде отвъд тресавището. – Благодаря за

информацията.

– Ще го намерим – обещава Тереза. – Не може да е стигнал далеч. Кълна се, че ще го

намерим.

– Искам само да го няма – казва Евелин. Гласът ѝ е тих, тънък като на уплашено дете.

Дали все още се страхува от него? Така, както аз и досега се боя – като кошмар, който

не си отива дори когато си буден. Колко си приличаме с майка ми – дълбоко вътре в нас,

където пазим важните неща.

– Знам – казва Тереза и излиза.

Оставам дълго и наблюдавам как майка ми стои до прозореца, гледа навън, а

ръцете нервно потрепват. Какво съм аз? Нещо средно между майка ми и баща ми –

жесток и импулсивен, депресиран и страхлив. Имам чувството, че съм изгубил контрола

над това, в което съм се превърнал.

ÃËÀÂÀ

ÒÐÈÄÅÑÅÒ È ÂÒÎÐÀ

Òðèñ

На следващия ден Дейвид ме вика в кабинета си. Страхувам се, че си е спомнил

как го използвах като щит, за да се предпазя от куршумите, как бях насочила пистолет

към главата му, казвайки, че не ми пука дали ще живее, или ще умре.

Зоуи ме чака във фоайето на хотела и ме повежда по някакъв дълъг и тесен коридор с

прозорци само от дясната ми страна. Виждам доста самолети, наредени един до друг

като накацали птици. Леки, почти невидими снежинки летят из въздуха, докосват

прозорците и веднага се стапят.

Поглеждам скришом към Зоуи, за да видя какво е изражението , когато си мисли, че

никой не я наблюдава, но тя си е същата, както винаги – добронамерена, но делова.

Сякаш не е имало нападение.

– Той е в инвалиден стол, но е добре да не споменаваш нищо по въпроса, защото не