Предани [calibre 1.48.0]

малък и незначителен.

– Ако си мислиш, че имаш право да ме критикуваш от морална позиция, съжалявам, че

трябва да го чуеш от мен, но грешиш. Какви са тези карти?

– Имам сериозен проблем да проумея колко е голям светът – обяснява той. – Хората в

Бюрото ми помогнаха да науча това-онова. За планетите, звездите, морските басейни,

такива неща.

Казва го без грам емоция, но от трескавото премятане на картите разбирам, че

интересът му не е чисто любопитство, а мания. Преди имах подобен проблем със

страховете си. Бях се пристрастил да мисля постоянно за тях и да се опитвам да ги

разбера.

– И картите помагат ли ти? – питам. Странно. За първи път водим разговор, без да се

налага да му крещя. Не че не го заслужава, но пък какво ли знам за него, като даже не

мога да си спомня фамилното му име. Хейс. Питър Хейс. Точно така.

– До известна степен.

Вземам една от по-големите карти. Показва глобус, сплескан като топка тесто. Отнема

ми доста време, докато разбера, че местата в синьо са вода, а местата, обагрени в най-

различни цветове, са суша. На едното от тях има червена точка. Той посочва към нея и

казва:

– Тази точка показва всичко, което сме видели от света. Можеш да изрежеш това

парче земя и да го потопиш в океана и никой няма да забележи.

Отново усещам панически страх, страхът от собствената си незначителност.

– Разбрах. И?

– Какво „и“? Това означава, че всичко, за което съм се тревожил, всичко, което съм

казал, направил, изживял, няма никакво значение. И как би могло да има? – Той тръсва

глава. – Не, всичко е било безсмислено.

– Разбира се, че не е било – казвам. – Цялата тази земя е населена с различни хора и

нещата, които си причиняват един на друг, имат значение.

Той пак тръсва глава, видимо несъгласен с мнението ми. Зачудвам се дали така се

опитва да се убеди, че лошите му постъпки са незначителни, защото са прекалено

дребни. Тази огромна планета, която плаши очевидно само мен, за него е рай, където

може да изчезне, да се разтвори сред цялата тази необятност, и никой да не му държи

сметка за сторените злини.

– И какво сега, отлъчиха ли те от малката ти фенгрупа? – пита и се навежда да върже

връзките на обувките си.

– Не. Не знам всъщност. Може би. Но те не са ми фенгрупа.

– О, я стига. Те са като култа на Фор.

Не мога да не се засмея.

– Завиждаш ли? Иска ти се да имаш фенгрупичка на психопатите, която да те издигне в

култ?

Едната му вежда се стрелва нагоре.

– Ако бях психопат, досега да съм те убил, докато спиш – казва той.

– И да си ми извадил очите, и да си ги прибавил към колекцията си.

Питър се разсмива и едва тогава осъзнавам, че седя и си разправям шеги с човека,

който извади окото на Едуард и едва не уби гаджето ми... ако все още ми е гадже. Но пък

той е и човекът, който ни помогна да спрем симулациите и спаси Трис от ужасна смърт.

Не знам кое има по-голяма тежест – злото или доброто в него. Може би трябва да