Големите малки лъжи [bg]

— Здравей, Джейн — каза госпожица Барнс. — Съжалявам, опитах се да избера време, по което Зиги ще си е легнал, но преди да е станало твърде късно…

— О, той тъкмо си лягаше всъщност. — Джейн направи знак на Зиги да я остави сама. Той я погледна втрещено и хукна към стаята си, вероятно притеснен, че ще има проблеми с учителката си за това, че си ляга късно. (Когато станеше въпрос за училище, Зиги се превръщаше в дисциплиниран дребосък, който копнееше за похвала от госпожица Барнс. Точно затова представата, че се е държал толкова лошо — дори при най-малката възможност да го хванат, изглеждаше невъзможна. Джейн непрекъснато се блъскаше в стените на тази невъзможност. Зиги просто не бе от онези деца, които вършеха такива неща.) — Какво има? — попита тя.

— Искаш ли да ти звънна по-късно?

— Не, всичко е наред. Той отиде в стаята си. Случило ли се е нещо? — Усети остра нотка в гласа си. Беше записала час при психолог за другата седмица. Имаше късмет, че някой се бе отказал. Многократно повтаряше на Зиги, че не бива и с пръст да докосва Амабела или което и да било от останалите деца, но той просто казваше с равен глас: „Знам това, мамо. Не наранявам никого, мамо“, а после, след кратка пауза, винаги добавяше: „Не искам да говоря за това“. Какво повече би могла да направи? Да го накаже за нещо, без да разполага със сигурни доказателства, че го е извършил?

— Просто се чудех дали знаеш за тази петиция, която се разпространява — каза госпожица Барнс. — Исках да го чуеш от мен.

— Петиция? — попита Джейн.

— Петиция за изключването на Зиги от училище — отвърна госпожица Барнс. — Много съжалявам. Не знам кои родители стоят зад нея, но просто исках да знаеш, че съм много ядосана, освен това съм сигурна, че госпожа Липман също ще се ядоса, и самата петиция очевидно няма да има никаква тежест и никаква връзка с… нищо.

— Искаш да кажеш, че хората я подписват… наистина? — попита Джейн. Стисна облегалката на един стол и се загледа в побелелите кокалчета на пръстите си. — Но ние дори не знаем със сигурност…

— Знам! — прекъсна я госпожица Барнс. — Знам, че не знаем! Според моите лични наблюдения, Амабела и Зиги са приятели! И аз съм изключително объркана. Наблюдавам ги като ястреб. Наистина. Е, поне се опитвам, но имам двайсет и осем деца, две от тях със СДВХ[8], едно със затруднения при усвояване на учебния материал, две надарени деца, поне четири, чиито родители ги смятат за надарени, и едно с толкова тежка алергия, че трябва да имам епинефрин подръка по всяко време, и... — Госпожица Барнс вече говореше бързо и пискливо, но внезапно спря насред изречението и се прокашля. После сниши глас. — Съжалявам, Джейн, не бива да ти говоря по този начин. Непрофесионално е. Но просто съм много разстроена заради това, което преживяваш… и ти, и Зиги.

— Всичко е наред — отвърна Джейн. Тревогата в гласа на учителката ѝ действаше някак успокояващо.