Големите малки лъжи [bg]

— Къде е Пери този път? — попита Гуен, когато се настани с плетката си на дивана на Селест.

Гуен гледаше момчетата от бебета. Тя имаше дванайсет внуци, завидно строг метод на възпитание и шепа шоколадови монети в златно фолио, скрити в чантата, от които нямаше да има нужда тази вечер, защото момчетата вече спяха дълбоко.

— Женева — отвърна Селест. — Не, чакай, може би Генуа? Не мога да се сетя. Точно в момента би трябвало да е още във въздуха. Тръгна тази сутрин.

Гуен я погледна с възхищение.

— Животът му е много екзотичен, нали?

— Да — отвърна Селест. — Предполагам, че е така. Надявам се да не закъснея много. Това е един нов читателски клуб, така че не съм сигурна…

— Зависи от книгата! — каза Гуен. — В моя читателски клуб наскоро обсъждахме най-интересната книга. Обаче как се казваше? Разказваше се за… Хм, за какво се разказваше? Никой не я хареса особено, да не кажа никак, честно казано, но моята приятелка Пип — тя обича да сервира ястие, което да е в чест на книгата, така да се каже, та тя направи разкошно къри с риба, макар че беше доста пикантно, и ние всички, така, в един глас… Пип! — Гуен размаха двете си длани пред устата, за да покаже колко люто е било.

Единственият проблем на Гуен бе това, че понякога човек трудно се измъкваше от нея. Пери умееше да го прави очарователно, но Селест се чувстваше неловко.

— Е, аз ще тръгвам. — Селест се наведе, за да вземе телефона си от масичката за кафе пред Гуен.

— Ама че лоша синина! Как си причини това?

Селест дръпна ръкава на копринената си риза и покри китката си.

— Тенис травма — отвърна. — С партньора ми по двойки се хвърлихме едновременно за една и съща топка.

— О! — Гуен впери поглед в Селест. Помежду им се загнезди мълчание.

— Е… Момчетата не би трябвало да се събудят…

— Може би е време да си намериш нов тенис партньор — каза Гуен. Гласът ѝ бе лишен от всякаква емоция. Онзи тон, който използваше с поразителен ефект, когато момчетата се биеха.

— Ами… аз също имам вина за случилото се — отвърна Селест.

— Нямаш, готова съм да се обзаложа — каза Гуен, без да откъсва поглед от нейния. Селест се замисли, че през всичките тези години, откакто познаваше Гуен, тя никога не бе споменавала за съпруг. Гуен изглеждаше толкова самостоятелна, толкова бъбрива и заета, с всичките ѝ приказки за приятели и внуци; идеята за съпруг изглеждаше напълно излишна.

— Е, ще тръгвам — каза Селест.