Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
От Мерлин все още нямаше никаква вест.
В Гуент очакваха Горфидид от Поуис да ги нападне, но нападение нямаше. Вместо това от Каер Сус, столицата на Горфидид, пристигна вестоносец, а две седмици по-късно Артър тръгна на север, за да се срещне с поуиския крал. Аз отидох с него, бях един от дванадесетте воини, които го придружаваха. Носехме мечове, но нямахме нито щитове, нито копия. Отивахме на преговори за мир и Артър бе много развълнуван. Бяхме взели с нас Гундлеус от Силурия. Най-напред тръгнахме на изток към Буриум, столицата на Тюдрик. Този римски град, ограден с крепостна стена, бе пълен с оръжейни складове и ковачници, чиито огнища непрестанно димяха. Тук към нас се присъедини и Тюдрик със своята свита. Агрикола защитаваше границата на Гуент със саксите, затова, подобно на Артър, Тюдрик тръгна само с шепа воини, но пък беше придружен от трима свещеници, сред които беше Сенсъм, гневният дребосък с подстригано теме, когото Нимю беше нарекла Лютигерн, Господарят на мишките.
Бяхме една пъстроцветна компания. Хората на Тюдрик носеха червени наметала върху римските си униформи, а Артър беше снабдил своите воини с нови зелени пелерини. Пътувахме под четири различни знамена — драконът на Мордред беше знамето на Думнония, мечката беше на Артър, лисицата — на Гундлеус, а бикът — на Тюдрик. До Гундлеус яздеше Ледуис — единствената жена сред нас. Тя отново беше щастлива, а и Гундлеус изглеждаше доволен, че тя пак бе до него. Той все още беше затворник, но носеше вече меча си и яздеше на почетно място, до Артър и Тюдрик. Тюдрик още гледаше Гундлеус подозрително, но Артър се отнасяше към силурския крал като към стар приятел. В края на краищата Гундлеус беше част от неговия план да донесе мир на бритите, мир, който щеше да позволи на Артър да обърне своите мечове и копия срещу саксите.
На границата на Поуис ни посрещна един отряд, дошъл да ни окаже почит. На пътя бяха постлани рогозки и един менестрел пя за победата на Артър над саксите в Долината на белия кон. Крал Горфидид не беше дошъл да ни посрещне, вместо това беше изпратил Лиодиган, краля на Хенис Уирън, чиито земи бяха завзети от ирландците, а той самият беше изгнаник в двора на Горфидид. Лиодиган беше избран, защото за нас щеше да бъде чест да бъдем посрещнати от човек с неговия ранг, но самият той беше всеизвестен глупак. Беше невероятно висок, много слаб, с дълъг врат, черна коса и отпусната влажна уста. Изобщо не можеше да стои мирен, през цялото време мърдаше, подскачаше, примигваше, почесваше се и не спираше да говори.
— Кралят щеше сам да дойде, но наистина не можа. Нали разбирате? Но все едно, поздрави от Горфидид!
Той гледаше завистливо докато Тюдрик възнаграждаваше менестрела със злато. Скоро щяхме да научим, че Лиодиган беше много беден и непрекъснато се опитваше да възстанови огромните загуби, причинени от Диурнач, ирландския завоевател, завладял земите му.
— Ще тръгваме ли? Имате жилища в… — Лиодиган замълча. — О, забравих, но командирът на отряда знае. Къде е той? Ето го там. Как му беше името? Е, няма значение, ние ще отидем при него.
Сега до нашите знамена се вееха още два щандарта — орелът на Поуис и еленът на Лиодиган. Вървяхме по един прав като копие римски път, който минаваше през плодородна земя, също като земята, която Артър беше опустошил миналата есен. Но единственият, който нетактично спомена тази кампания, беше Лиодиган.
— Вие, разбира се, сте били тук и преди — каза той, вдигнал глава към Артър. Лиодиган нямаше кон и беше принуден да върви пеша край другите крале.
Артър се намръщи.
— Не съм сигурен, че познавам тази страна — каза той дипломатично.
— Разбира се, че я познавате, разбира се. Виждате ли? Изгореното стопанство? Ваша работа! — Лицето на Лиодиган грееше в усмивка. — Те ви подцениха, нали? Казах аз на Горфидид, казах му го право в лицето. Младият Артър е много добър, казах, но Горфидид никога не се вслушва в разума. Боец, да, мислител, не. Синът е по-добър, струва ми се. Кунеглас определено е по-добър. Много се надявах, че Кунеглас ще се ожени за някоя от моите дъщери, но Горфидид не иска и да чуе за това. Няма значение.
Той се спъна в една туфа трева. Подобно на пътя Фосе край Инис Уидрин, и този път беше скосен, така че водата да се стича в канавките от двете му страни, но с течение на годините канавките се бяха запълнили с пръст, която постепенно беше покрила и камъните на пътя, затова сега върху тях растеше гъста трева. Лиодиган продължаваше да сочи разни места, опустошени от Артър, но след известно време се отказа, защото Артър не му отговаряше. Накрая Лиодиган изостана и се изравни с нас, воините. Ние яздехме след тримата свещеници на Тюдрик. Лиодиган се опита да заговори Агравейн, началника на охраната на Артър, но Агравейн не беше в настроение. Тогава той реши, че аз съм най-симпатичният сред хората на Артър и започна да ме разпитва за думнонските благородници. Лиодиган се опитваше да разбере кой беше женен и кой не.