Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
— И аз самата не знаех, докато не ме посети малко след изчезването ти. Каза, че отива да те търси. Явно не е могъл да те намери.
Сабрина погледна Ийън. Очите му не издаваха нищо. Тя се обърна и погледът й се спря на палисандровото пиано до арфата. Баща й през цялото време е бил в града и я е следил. А следил ли е Тримейн? Дали е разбрал, че са в Дънкелд?
— Трябва да оправим някои неща — Керълайн почука с показалец върха на брадичката си.
Кога каретата е ударила Ийън? Гласът на Джеймс Макдафъл отекваше в ушите й. Преди няколко седмици. Тя вече е била тук. Баща й също. Не. Не можеше да е баща й. Той не би посегнал на невъоръжен човек. Той ще се срещне с врага си лице в лице! Със сигурност!
— Сабрина трябва да влезе в обществото. Добре е да измислим нещо, за да обясним маскарада й като лейди Джулия.
— Мисля, че разкриването на истината е немислимо — каза Ийън.
Сабрина погледна Ийън. Кръвта й кипеше от правдив гняв.
— Чия истина? Твоята или моята?
Той издържа гневния й поглед.
— И каква е твоята версия, Сабрина?
— Много добре знаеш каква е. Чудя се какво ще си помислят всички, като разберат какъв лъжец си — докато говореше, тя пристъпи напред, ръцете й се свиха в юмруци до тялото, — ако знаеха, че се жениш за мен само за да ме имаш в леглото си.
Ийън се отмести от стола, стисна зъби и лицето му трепна.
— А аз пък се чудя какво ще си помислят всички, като разберат, че ти и баща ти се препитавате, като обирате златото на янките.
— Нагъл…
— Така доникъде няма да стигнем — Керълайн застана помежду им. Хвана Сабрина за ръка и я отведе настрана от Ийън. — Трябва да се научите да се уважавате.
— Изпитвам по-голямо уважение към гърмящите змии — тя погледна злобно към него през рамото на леля си.
— Сабрина, скъпа, помисли за мен, за Луси, за скандала, който ни заплашва.
Сабрина въздъхна тежко и затвори очи. Ийън държеше всички козове.
— Добре, ще опитам.
Керълайн я потупа по рамото.
— Смятам, че първо трябва да дадете бал в новия си дом. Представи Сабрина на приятелите си. Покажете им, че наистина много се обичате.
Сабрина изстена и Керълайн я погледна строго. Тя сведе очи и Керълайн продължи:
— Ще кажем на всички, че сте се сгодили преди време. Възникнали са някакви недоразумения и тя е дошла в Ню Йорк и се е представила за лейди Джулия Уиндъм, за да те надхитри. Пак сте се влюбили и сте избягали заедно, за да се ожените — Керълайн спря и погледна Ийън. — Какво ще кажете, господин Тримейн?
Ийън замълча. Сабрина чувстваше, че я гледа и чака нейното мнение за този план. Не го погледна.
След цяла вечност той отговори:
— Допускам, че ще е добре да си съчиним тази историйка.
— Точно така. А сега ще уредим бала колкото може по-скоро — тя се втурна към вратата и спря, защото никой не я последва. Полите й изшумяха, Керълайн се обърна към двамата като пълководец пред войската си. — Тръгвайте. Трябва да огледам мястото, за да организирам добър бал.
Глава 20
Сабрина усети, че каретата свърна от пътя и погледна през прозореца. Високи порти от ковано желязо се издигаха от двете страни на застлана с тухли алея, която водеше към къща, сякаш останала от други времена. Сред широка сочна ливада се издигаха четири етажа от дялан варовик и оформяха френски замък от петнадесети век, липсваха само овалните зелени хълмове на френската провинция. По южното крило се издигаше скеле и обвиваше една от кулите като черна паяжина. Следобедното слънце позлатяваше влажния камък и блестеше в стотиците прозорци. Замъкът изглеждаше като в приказките.
Докато каретата наближаваше приказния дворец, Сабрина си помисли, че той й е странно познат и в същото време — чужд. Струваше й се, че някога е живяла тук. Усещането бе така силно, образите — така ярки, че кожата й настръхна.
Когато каретата спря пред стилния портал, Сабрина се обърна към Ийън:
— Това ли е къщата ти?
Той се усмихна.
— Знам, че не изглежда завършена, но може да се живее в нея.
Сабрина се опита да се отърси от силното чувство и непреодолимото усещане за близост, което я владееше, но не успя.
— Защо сте строили толкова далече от цивилизования живот? — попита Керълайн, когато Ийън й отвори една от високите дъбови врати на входа.
— Исках да ми е просторно — Ийън отстъпи, за да пропусне двете дами. — За жалост, градът скоро ще се разпростре и насам.
Приемната и широката стълба пред тях беше настлана с бял мрамор с гранитни нишки. Слънцето блестеше през високите оловни стъкла на партера, лъчите му се отразяваха в дъбовата ламперия и огряваха стоманената плетеница и позлатения бронз на перилата, които се извисяваха и обгръщаха очертанията на стълбището.