Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Пак в един санаториум бях свидетел на една от най-красивите и романтични любовни истории, за които някога съм чул. Тя се казваше Катя и беше много красива студентка някъде от Западна България. Той беше 35-годишен висш държавен служител, с голям политически актив зад гърба си и още по-голямо бъдеще. Отгоре на всичко природата го бе надарила с безспорна мъжественост. Двамата се срещнаха в санаториума и се влюбиха един в друг. За всички нас те бяха лика-прилика и може би най-красивата влюбена двойка, която бяхме виждали. Но докато той беше на оздравяване, имаше съвсем лек инфилтрат, тя беше обречената. Дробовете й бяха напълно разрушени и реална надежда нямаше. Всеки, който има представа от туберкулоза, знае този измамно здрав, розов цвят на бузите, който сякаш разкрасява онези, чиито дни са преброени. С тъмните си коси и големи тъмнозелени очи Катя изглеждаше истинска ориенталска красавица. Той скоро бе изписан, но вместо да се завърне в министерството си, подаде оставка, заряза всичко и тръгна с нея от санаториум в санаториум. Местеха я с бледата надежда, че може би смяната би предизвикала чудотворна промяна. А той се назначаваше навсякъде като шофьор или куриер в съответния санаториум, само и само да бъде непрекъснато до нея. Двамата станаха за нас някаква легенда за голямата и истинска любов. Въпреки съзнанието за близкия край Катя се държеше с великолепно самообладание и живееше така, сякаш й нямаше нищо. По-късно, когато тя умря, от неговите уста чух цялата история. През всичкото време тя се измъчвала само от ревност спрямо онази жена, която неизбежно щяла един ден да заеме опразненото място. Тя въобще не могла да понася мисълта, че друга ще я наследи, и го накарала да се закълне, че ще умре пет минути преди нея.
„И аз й обещах — каза той, — че ще умра точно пет минути преди тя да издъхне. И, разбира се, се надявах, че тия пет минути ще дойдат след много години!“
Когато настъпили последните й дни и тя не могла да става от леглото и дишала с все по-голяма трудност, той стоял денем и нощем при нея и имал най-сериозното намерение да сложи край на живота си преди последните пет минути.
„Аз успях да убедя себе си, че наистина няма смисъл да живея след нея! Ти знаеш какво беше Катя!“ — ми каза той.
Той стоял със зареден пистолет и чакал не толкова идването, колкото закъснението на петте минути. Живял с някаква луда надежда, че природа или съдба ще й помогнат. И както седял една нощ изтощен край леглото й, той заспал и въобще не усетил кога тя умряла. Дошлият по-късно лекар го обезоръжил и събудил.
„Чакайки тия пет минути, аз наистина ги пропуснах!“ — говореше той със самоирония, зад която аз чувствувах нестихващата му болка.
Години по-късно той се ожени и сега живее с жена и две деца. Неговото поведение през цялата тази мъчителна година и половина го издигна високо в очите на санаториалното население. Ние се възхитихме на способността на този човек да пренебрегне кариера, партийни и държавни задължения, разни делнични обществени повели и да се посвети на онова, което според нас беше най-смислено и най-значително. В неговата постъпка вееше романтиката на друго време и друг морал.
В последвалите години, всред света на здравите, много пъти щях да чувствувам грозното отсъствие на точно този вид красиви хора, на силните им и благородни жестове, на способността им да се жертвуват.
„По отношение на щастието хората се делят на две групи — ми каза моят приятел. — Има хора, които са щастливи, когато лично на тях им е добре и хубаво. И има хора, които са щастливи, когато онези, които те обичат, се чувствуват добре и хубаво.“
Може би той беше прав. Ала върху фона на тези отношения, облагородени от общото страдание, външната действителност от време на време провождаше своите душевно осакатени пратеници.
ВЛАДО ВЪЛКОВ И КРУМ КУЧКАТА
Владайският студентски санаториум имаше завидна репутация всред болните от туберкулоза. Преди да бъде национализиран, той беше частен санаториум на д-р Хаджииванов. Разположението му беше повече от великолепно. Кацнал всред млада гора върху южните склонове на Люлин, с тераси, обърнати към Витоша и слънцето, той беше едновременно далеч от мъглата на София и близо до самия град. Понякога си мислех, че жизнеността в санаториума сякаш се подхранваше от тази близост до града, защото в други санаториуми човек се чувствуваше като на заточение. Започнал като заведение за студенти, санаториумът по-късно бе предоставен на всички граждани. С годините се смени и профилът му. Тежко болните и умиращите изчезнаха, за да отстъпят място на оздравяващи. По всяко време там се намираха между сто и сто и двадесет души от двата пола — от всякакви професии, от всички краища на България. Лечебните режими бяха строги, но ние изобретателно ги нарушавахме, за да се озовем тайно вечер в някоя владайска кръчма. Медицинският персонал беше изключително добър. В продължение на 14 години бях един от честите пациенти там и мога само да изразя възхищението си от такъв забележителен лекар като прочутия хирург д-р Недялков и неговия наследник като управител на санаториума д-р Ташков. Трябва да кажа, че този санаториум беше повече от лечебно заведение, защото хората, които работеха в него, го бяха превърнали в своеобразна школа на живота, в която всеки можеше да научи нещо. Много пъти долавях, че лекарите там не лекуваха само болестта на дробовете ни, но и маса други по-сложни болести. Методът им почиваше върху един основен принцип — разбирането. Затова цялата атмосфера беше пропита с необичайна за останалата част от страната толерантност.