Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Пиърс се замисли дали подобна несигурност е обединяваща черта на всички, които са търсили свитъка. С всяка измината страница чувстваше по-голяма привързаност към непознатия монах-йеронимит.
И отново, не можеше да не си зададе въпроса колко сериозно приема всичко това. Фразата „Вземи и прочети“ отстъпи на обнадеждаващата, макар и вече позната „Онзи, който влезе, може да види Светлината“. Явно Рибаденейра бе избрал фразата, след като бе видял свитъка и дешифрирал посланието му. Освен това бе направил разказа си много четивен. Твърде любопитни бяха историите за среднощни обиколки на изоставени църкви, тайни послания, изпращани от православните свещеници, появата на самия Мани, дошъл, за да насочи заблудилия се брат по верния път — всичко това в крайна сметка бе довело монаха до „влизането“ в една църква от единайсети век и скриването на свитъка в една от отдавна забравените крипти. Скоро след това дешифриране на текста, връзката със „Свети Фотий“, Криптата на Закрилника. Възнаградено благочестие. Възвърната увереност.
Пиърс само можеше да се надява на такива резултати.
Издирил „Ходопория“ обаче, запознал се със съдържанието й, Рибаденейра незабавно бе взел решение, че братството на Мани (и светът въобще), не е готово да се срещне с неговата сила. Сигурността му очевидно е била примесена и с изблик на неосъзната гордост.
Колко много от Чистия език се долавя в тези страници. Колко прости са словата, колко ясен е изворът им. Но тяхната сила изисква твърде много от нас, истината е много голяма, за да я понесем. Дали това са богохулствени мисли? Може би. Но това е богохулство, на което не можем да се противопоставим в наши дни. Много неща сега пречат „Ходопория“ да разгърне цялата си сила. Твърде много неща ще бъдат загубени в процъфтяващите ереси. И ако не се загубят, ще се използват в помощ на онзи Лутер и това ще попречи на завръщането на Мани. Не. „Ходопория“ трябва да се появи, когато всичко е мирно и тихо, когато папската църква ще е потънала в доволство и няма да е въоръжена срещу противниците си. (Как съжалявам за възможността, която изгубих. Колко дълго ще мога да живея с този позор?) Тогава „Ходопория“ би трябвало да наложи своята мощ и да направи място за пълнотата на Светлината.
Именно тук Рибаданейра предлагаше най-истинското свидетелство за своята вяра. Или единственото рационално обяснение за собственото си бездействие:
Но самият Мани трябва да реши кога ще дойде неговото време. Само той ще знае кога „Ходопория“ трябва да бъде открита.
И след това, сигурен, че действа напълно в интерес на всички манихеи, Рибаданейра се връща в Истанбул, заравя отново свитъка (за някой човек „достатъчно способен, за да поеме задачата“) и добавя още малко към гносиса, така че „след векове“ друг да може да го намери — това се бе оказал Руини — и да „открие пътя към Святата истина“. Мани щеше да пази свитъка добре скрит; Рибаденейра щеше да укрие „Ходопория“.
Пиърс прелисти следващата страница, за да прочете първите редове на „скритото познание“ на монаха.
Има град на Дрина…
Река Дрина. Босна. Очите на Пиърс се стрелнаха към горния ъгъл на страницата. Малкият триъгълник.
И той си спомни.
Половин час след българската граница премина в Македония — това бе преди около три часа и на всеки изминат километър той благодареше на Светата Дева за благосклонността й. Или може би на древните вражди между гърците и техните северни съседи. Както и да е, разчиташе на не особено добрите връзки, които можеха да забавят действията на хвърлените в тревога манихеи от Атон. Иначе едва ли би могъл да очаква, че късметът му на граничните постове ще продължава. Макар че това нямаше нищо общо с лошите предчувствия, вече беше минало доста време, откакто набързо бе потеглил от планината: свещеническата якичка скоро щеше да загуби въздействието си.
И все пак това не се отнасяше за опустошения район на границата, която се готвеше да прекоси. Той пътуваше с едно око към картата, с другото — към пътя и разбираше, че има само един избор: Косово. Преди повече от година бегълците се изливаха оттам, много от тях бяха натъпкани в лагери, разположени покрай албанската и македонска граници. Но бяха много повече, хиляди се отправяха по море към Турция, Армения, Гърция — където имаха роднини, готови да ги подслонят. Сега същите бегълци искаха да се завърнат. Всичко се беше объркало, нямаше къде да ги настанят, цели селища бяха изгорени до основи. Нещо повече, сърбите не ги окуражаваха много да търсят отново домовете си; по всички места бяха пръснати мини. И все пак бежанците пристигаха, И заедно с тях се възстановяваха лагерите. Останалият свят вече не им обръщаше такова внимание — това бяха стари новини. Ужасът на лагерите обаче си оставаше същият.