Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
— Около малкия имам грижи, гледам да стегна двора и къщата, голямата одая правя за школско ограмотяване, щото ще събираме и момичета от селата… Ваша ученост навярно знае, че църковната килия от ден в ден умалява за придошлите девици. Вече десет години църковното настоятелство не захваща ново девическо школо. — Сети се, че думите й ще вземат за упрек, затова прегърна бебето, премести и приказката: — С Мита сме се разбрали да наставлява момите до май, после ще я отменя.
— Похвално е намислила твоя ученост да обърне къщата в школо и да събира момичета от селата. Щом плевенци не захванаха такова деяние по време на епископ Агапий, надали с този владика ще се преборят — даскал Манол обърна глава към църковния двор, където първенците се бяха скупчили около духовника, затуляха го с гърбове, а от падащата мрачина не се виждаше добре кои са.
— Тези дни ще мина към мъжкото школо да поприказваме… Драго ми е, че срещнах ваша ученост, много препатил от народно невежество — наставницата въздъхна, залюля бебето на ръце, че започна да плаче. — Трябва да вървя…
— Исках да кажа още, че тези дни в Плевен ще дойде протосингелът на владиката, йеромонах Доротей… — трябваше да добави и друго по-важно, но спря.
— Щом има път и дела насам, нека дойде — не искаше да слуша нищо нито за владиката, нито за неговия помощник — какво добро може да чака от тях?
— Защо страни от приказки за духовниците? — даскал Манол, като я отпрати с поглед, попита на глас себе си, но Мита Банкова му отговори.
— Бои се от мълвата на лоши хора. Знаеш ли какво разправят? Че пеленачето, което отглежда сама, имала от епископ Агапий, затова се грижи за него като родна майка.
— Ама… нали всички знаят, че не е вярно! — Върху даскала се стовари гръм от почуда.
— Знаят, я! Но с мижави хора излизаш ли на глава?
Анастасия бързо мина през чаршията, обърна глава към дюкяна на Пенчо да види сложил ли е кепенците, но кепенци нямаше — сякаш току-що от вратата е излязъл някой. Плевенци вече бяха забравили някогашната й моминска задявка с най-големия син на Влад Петков. Двайсетгодишна вода бе изтекла от това време. За двайсет години имотите на Влад и Пенчо растяха, а имането на даскалицата хич не се виждаше; името й ту се чуваше за голямо добро, ту червиви уста го нахапваха като ябълка… Тази вечер от тежкия въздух или от вестта за побоя на сватбата сърцето й се изпълни със смут. Не искаше да спира на нова приказка, гледаше да се прибере в къщата на дядо Гънчо, да залости пътната вратница и да легне с малкия върху одърчето, да чувствува до себе си дишането му — чисто, топло, добро, негреховно…
Тъкмо мина под върбалаците на барата и стъпи върху прогнилото мостче, стори й се, че по сокака от Балъклийската махала тича жена на прибежки, крие се зад стоборите, обръща глава назад, побутва нещо… Беше повече здрачно отколкото видело, че Анастасия не можа добре да види коя е, какво носи пред себе си. От шалварите и фереджето разбра само, че е туркния… аха, ханъмата не беше една, ами две, залепени една о друга като майка коза с козленце. Недалеко се чуха викове и сенките на жените се свряха в хралупата на големия орех, ударен по-лани от гръм. След виковете се мернаха факли огньове и пак викове: „Няма ги! Не са насам…“ Личеше, че двете жени се крият от хората с факлите, щото виковете на огненосците бяха на турски и тъй страховити, че Анастасия се върна от мостчето, долепи гръб в голямата върба, притисна към себе си детето, замря… Щом наоколо пак стана тихо, забърза към двора на дядо Гънчо, но току пред пътната порта видя залепени двете жени.
— Анастасийо, не се плаши, аз съм… Халиде — едната рече задъхано, ала тихо — да не я чуят други.
— Какво те доведе тук? — така попита и даскалицата.
— Крия момичето си от Сабри и Али бей, Аллах, Аллах! — жената се свлече до стобора, сякаш до тук бяха силите и.
— Влизайте вътре! Ще ви скрия в избата — Анастасия бутна вратата с крак, тръгна по пътечката, а когато се обърна да каже на друговерките да залостят с дървото, видя, че Фатме тегли под мишниците майка си…
— Емин, като намерил убит Яшар ага, напоил до лудост Сабри и още трима, после минали през сватбарското хоро на сър-пазар — Халиде легна върху рогозка в избата, взе да говори откъслечно това, което помни, а Анастасия се луташе да търси свещта. — От хорото отишли право при Али бей, вече пиян и настръхнал от злост. Сабри казал, че дава Фатме за сина на новия бей, ако той прокуди от Плевен виновните християни… И петимата дойдоха в къщи да видят Фатме…