Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
И тогава, видя Дюйкър, докато конят му предпазливо газеше през труповете, бе настъпило същинското безумие. Виждаха се изкормени мъже, червата им бяха измъкнати и увити около жени — съпруги, майки, лели и сестри — изнасилени, преди да бъдат удушени с въжета от оплетени черва. Историкът видя деца с разбити черепи, бебета, набучени на шишове за тапу. Повечето млади дъщери обаче бяха отведени от нападателите още по-навътре в квартала. Участта им сигурно щеше да е по-ужасна и от тази на близките им.
Дюйкър гледаше всичко това с нарастваща вцепененост. Ужасната агония, развихрила се тук, сякаш стягаше въздуха, настръхнала и готова да смаже разсъдъка му. И за да се опази, душата му се отдръпна все по-навътре и навътре. Способността му да наблюдава обаче се съхрани, вече напълно откъсната от каквито и да било чувства — освобождаването им щеше да дойде по-късно, знаеше той: разтрепераните крайници, кошмарите, бавното разпадане на всичко, в което е вярвал.
Продължи напред към първия площад в квартала, като очакваше да види същото. Но това, което видя го порази. Хисарските бунтовници се бяха натъкнали на засада на площада и бяха изтребени до крак. Използваните стрели след това бяха прибирани, за да се използват отново, но някои счупени бяха останали по труповете. Историкът слезе и извади една. „Уикска.“ Смяташе, че вече може да сглоби това, което се беше случило.
Казарменият комплекс е бил обсаден. Онзи, който е предвождал хисарците, е смятал да попречи на Колтейн и силите му да нанесат удар в града и доколкото можеше да се съди по мощта на приложеното магьосничество, се беше опитал да унищожи напълно малазанската армия. В това отношение явно се бе провалил. Уикците бяха атакували, бяха пробили обкръжението и бяха препуснали направо към именията — там, където са знаели много добре, че клането вече е започнало. Вече закъснели да предотвратят първата атака при портите на квартала, бяха променили маршрута си, бяха заобиколили тълпата и бяха направили засада на площада. Хисарците, с тяхната жажда за още кръв, се бяха изсипали там, прекосявайки откритото пространство без съгледвачи пред себе си.
И тогава уикците ги бяха избили до крак. Не беше имало никакъв риск да си прибират стрелите. Избиването е било пълно, всеки път за бягство е бил затворен и бе последвало безжалостно изтребление.
Дюйкър чу приближаващи се стъпки и се обърна. Зад него се приближаваше отряд бунтовници. Бяха добре снаряжени, с пики в ръцете и тълвари на бедрата. Плетените ризници лъщяха под червените им телаби. На главите си носеха острите шлемове на Градската стража.
— Ужасно клане! — проплака Дюйкър провлечено на доусийския говор. — Трябва да бъде отмъстено!
Сержантът, който водеше отряда, го изгледа нащрек.
— Покрит си с пустинна прах.
— Да. Идвам от силите на Върховния маг на север. Племенник имам, живееше в пристанищния квартал. Искам да го намеря…
— Ако още е жив, старче, сигурно е тръгнал с армията на Релой.
— Прогонихме мезла от града — намеси се друг от войниците. — Превъзхождаме ги многократно по чет, пострадали са жестоко и са претоварени с десетките хиляди бежанци…
— Млъкни, Джебура! — сряза го сержантът и присви очи към Дюйкър. — Сега отиваме при Релой. Ела с нас. Всички хисарци ще бъдат благословени, ако се включат в последното клане на мезла.
„Задължителна повинност. Нищо чудно, че наоколо няма никой. Всички са в свещената армия, все едно дали искат, или не.“ Историкът кимна.
— Ще дойда. Заклел съм се да опазя живота на племенника си, нали разбираш…
— Клетвата да изстържем покварата на мезла от Седемте града е по-силна — изръмжа войникът. — Дрижна иска душата ти, доусий. Апокалипсисът дойде — войски се сбират по цялата земя и всички трябва да се притекат на призива.
— Снощи проливах кръвта на крайбрежната стража на мезла — душата ми се отзова тогава, хисари. — Тонът на Дюйкър съдържаше предупреждение. „Почитай волята на по-старите от теб, дете.“
Младежът кимна с признателност.
Дюйкър поведе коня си за юздите с отделението през именията. Армията на Камъст Релой, както му обясни сержантът, била завладяла равнината на югозапад от града. Трите племена одан тормозели омразните малазанци, нападали непрестанно колоната бежанци и малобройните войници, мъчещи се да ги опазят. Мезла се стремели да стигнат до Сиалк, друг крайбрежен град, на двайсет левги от Хисар. Това, което глупците не знаели, добави с мрачна усмивка сержантът, е, че Сиалк също бил паднал и в този момент хиляди благородници мезла с техните семейства били подгонени по северния път. Скоро командирът на мезла щял да се окаже с два пъти повече граждани, които се е заклел да брани.