Черният еднорог
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #2
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният еднорог». Краткое содержание книги:
Къде е Уилоу? Къде е тайнственият черен еднорог който тя издирва?
— Ако я открием — промърмори Абърнати.
Но никой не му обърна внимание и те отново потеглиха.
ОТКРИВАНЕТО
Над горите на Мелкор се спусна пладнешка жега и ги обгърна в задух, тъй че прохладните им сенки станаха лепкави и душни. Утринният повей стихна и въздухът стана тягостно неподвижен. Насекомите жужаха, листата увиснаха от клоните и сгорещената горска земя се излегна търпелива и тиха. Времето сякаш замря и увисна без посока.
Уилоу спря до дънера на гигантски бял дъб, превита под тежестта на златната юзда, която бе преметнала през рамо. Бледозеленикавата кожа на лицето и ръцете й лъщеше от пот и тя едва си поемаше дъх, полуразтворила устни. Беше вървяла от изгрев слънце, следвайки черния еднорог, който й се мяркаше като сянка, увлечена подире му като прашинка, вдигнала се от стъпките му. Обиколи целия Мелкор около Мърукската крепост поне пет-шест пъти и всеки път отново и отново преминаваше по собствените си следи. Сега се намираше на запад от Мърук, на не повече от километър разстояние от древната крепост, но не й обръщаше никакво внимание и тя нямаше да й направи никакво впечатление дори ако имаше време да помисли за нея. Беше престанала да се интересува от каквото и да било, освен от създанието, което следваше. Всичко останало бе маловажно.
Трябваше да открие еднорога. Трябваше да разбере истината за него.
Очите й отново бяха озарени от спомена за снощния сън и тя пак започна да си мисли, какво ли значеше той.
Събра сили и продължи да върви, прилична на крехка, мъничка прашинка живот посред гигантските дървета на планината, като малко изгубено дете. С усилие си проби път сред горичка от борове и ели, толкова гъсти, че клоните им се сплитаха, почти не забеляза сините дъбове отсреща и продължи да се изкачва по полегатия склон, който я изведе на поляната на едно плато. Предпазливо си проправяше път и си спомняше уморено, че е минавала оттук и преди — веднъж, два пъти, три пъти? Не знаеше със сигурност. Но това едва ли имаше значение. Заслуша се в ударите на сърцето си, които отекваха в ушите й. Биеше много силно. Това беше почти единственият шум сред гората. Отмерваше всяка нейна стъпка.
Колко ли още има? — питаше се тя, изтощена от жегата. — Кога ли ще спра?
Тя прекоси поляната и спря под сянката на широколистна червена топола. Затвори очи, за да прогони своята неувереност. Когато отново ги отвори, черният еднорог стоеше и я гледаше в лицето.
— О! — тихо възкликна тя.
Еднорогът стоеше посред поляната, облян от ярката светлина на слънцето. Беше черен като мастило и така съвършено непроницаем, сякаш бе изваян от среднощни сенки. Гледаше към нея с вдигната глава, гривата и опашката му бяха отпуснати в безветрието като на статуя, изваяна от вековечно черно абаносово дърво. Зелените му очи не отместваха поглед от нея и сякаш я приканваха от дълбините си. Тя едва дишаше в зноя, усещаше ярките слънчеви лъчи по кожата си. Вслуша се. Очите на еднорога говореха безмълвно с образи от спомени, сънища и изчезнали видения. Тя се вслушваше и ги разбираше.
Преследването бе свършило. Черният еднорог повече нямаше да бяга от нея. Тъкмо тук и сега бе искал да я доведе. Тя трябваше само да разбере защо.
Пристъпи предпазливо напред, като продължаваше да очаква при всяка стъпка черният еднорог да изчезне. Тя свали юздата от раменете си и свободно я понесе в ръце, тъй че еднорогът да я види. Слънцето танцуваше по нея и разпиляваше светли отблясъци, които разпръсваха горските сенки. Еднорогът чакаше. Уилоу излезе от сянката на червената топола в озарената от слънце поляна и зноят я обгърна цялата. Тя примигна с клепачи, защото влага бе полепнала над морскозелените й очи и отмахна назад дългите си коси. Еднорогът не се и помръдваше.
Беше на десетина крачки от това същество, когато изведнъж забави ход и спря. Не можеше да пристъпи по-нататък. Обзе я пристъп на страх, подозрение и колебание. И някакъв вътрешен глас започна да й нашепва предупредително. Но какво смяташе да прави? Какво бе намислила? Черният еднорог беше такова прокълнато същество, че никой, доближил се до него, не е оставал жив! Той беше демонът от нейните сънища! Той беше кошмарът, който я преследваше като самата смърт!
Тя се преви под тежестта на погледа на това вълшебно същество. Стори й се, че й прилошава в негово присъствие. Искаше й се да хукне да бяга, но не можеше. Отчаяно се бореше с чувствата, които заплашваха да я унищожат, и се опитваше да ги прогони. Пое си дълбоко дъх, започна да диша бавно в пладнешкия зной и си наложи да погледне право в смарагдовозелените очи на това същество. Гледаше го право в очите. В тези очи нямаше и следа от болест и смърт — нямаше и следа от демонично зло. В тях имаше нежност и топлина — и нужда.