Мосад (По пътя на измамата)

— Не трябваше да се колебаете толкова.

За не повече от пет минути двамата уговориха нова среща, която трябваше да бъде по-свободна и на неутрално място. Парите не бяха най-силният коз при Мухарбел, макар че той в никакъв случай не би се отказал от тях. Това, което повече го поблазни, бе двойната застраховка, че дори ако нещо се объркаше с едната страна, той пак да е в безопасност. Ставаше въпрос за личното му оцеляване, а щом и двете страни искаха да му плащат, толкова по-добре.

Риф веднага получи повечето от адресите, където обикновено отсядаше Будиа. Той си падаше женкар и имаше доста метреси из целия Париж. Знаеше, че го търсят, затова често използваше техните апартаменти като тайни квартири. Всяка нощ беше на различно място. Но тъй като Мухарбел му беше личната свръзка, той знаеше повечето адреси. Риф предаде наученото на „Месада“ и скоро отделът вече се движеше по петите на Будиа. Не след дълго узнаха, че в момента той се занимава с прехвърлянето на големи суми за нова операция на името на Илич Рамирес Санчес, венецуелец от богато семейство, учил в Лондон и Москва и в момента живеещ в Париж като свръзка на ООП.

„Месада“ скоро разбра, че Будиа е внимателен. Това, което разузнавателните служби търсят в подобни случаи, е дневен режим, нещо, което наблюдаваният върши редовно. Това естествено не се разбира от пръв поглед, та да викнат: „А, ето, дайте да го пречукаме на бърза ръка!“ Така просто не се прави. Всичко трябва да бъде внимателно обмислено, за да се избягнат усложнения. Единственото постоянно нещо около Будиа бе, че където и да отидеше, винаги караше синьото си „Рено-16“. Имаше и едно капанче на „Дефос — Сен Бернар“, където се отбиваше по-често от обикновеното.

Но дори и така, Будиа не тръгваше, без да е проверил багажника, шасито, двигателя или ауспуха за поставени експлозиви. Накрая „Месада“ реши да сложи пластична мина под седалката на шофьора. Но понеже не искаха французите да заподозрат „Мосад“, бомбата нарочно бе направена неугледно, с много жици и евтин метал. Под нея бе поставена тежка стоманена плоскост, така че взривът да иде нагоре, а не обратното, щом човекът седне върху й.

На 28 юни 1973 Будиа излезе от жилищния блок и след като проведе обичайния си преглед, се тръсна на седалката. Тъкмо затваряше вратата, и всичко около него се взриви. Умря на място. Детонацията беше толкова силна, че част от железните парчетии пронизаха тялото му и изхвръкнаха през покрива на колата.

Френската полиция, която знаеше за връзките му с терористичните организации, реши, че експлозията е станала случайно, докато е пренасял взривни вещества. Подобно заключение често се чува в рапортите на разни полицейски отдели, особено когато не могат да установят истината.

Макар „Черният септември“ да не разполагаше с преки доказателства, те бяха убедени, че убийството на Будиа е работа на „Мосад“. Естественото отмъщение за тях бе да убият някой израелец. Един палестински студент в университета на Южна Калифорния получи нареждане да се снабди с оръжие и да отиде във Вашингтон, където се намираше израелското посолство. Правеха си сметката, че един напълно непознат ще може по-лесно да стреля и след това да се измъкне, отколкото някой, който вече има взимане-даване с терористичните организации и е известен на американското разузнаване. И така на 1 юли 1973 някакъв непознат младеж се приближи до полковник Йосиф Алон, заместник военен аташе в посолството, и го застреля насред улицата, след което избяга. Не можаха да го открият. „Мосад“ узна, че това е било свързано с убийството на Будиа по-късно, когато се добраха до документацията на ООП по време на войната Йом Кипур.