Всичко наопаки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Преступления правильной жизни #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Всичко наопаки». Краткое содержание книги:
Чаках я цял час, като гълтах горещия чай и нетърпеливо поглеждах циферблата, със съжаление отбелязвайки, че пресметнатите от мен два часа се топят буквално пред очите ми, превръщат се в час и половина, после в час и четвърт. Къде се изгуби тази жена? Докога може да се разхожда човек в такова време? Ако тя имаше мобилен телефон, щях да й се обадя. Може и да имаше, но аз не знаех номера. Къде беше обаче?
Най-сетне Елена се върна. Моите напрегнати уши доловиха звука на отключващата се брава на външната врата, после бавните, но някак неуверени стъпки по коридора. Тя ли е? Или не е тя? Все пак е тя, Лена.
— Колко дълго се разхожда — казах, като се постарах думите ми да не прозвучат като упрек.
Разбира се, на друг, по-напреднал етап в отношенията щях да избухна, но сега трябваше да бъда кротък и смирен, защото оставаше съвсем малко време и аз трябваше бързо да кажа всички нужни думи, след които вече бих могъл да поканя момичето да се уединим. Сега би било ужасно глупаво да се държа остро.
Тя мълчаливо седна до масата срещу мен и тутакси на вратата цъфна Нина и впери очи в нея. Да, добре е школувал татенцето своята домашна помощница. Или това е заслуга на Лариса Анатолиевна?
— Нина, може ли едно кафе? — тихо попита Елена.
Нина кимна и без да продума, излезе. Времето хвърчеше с безжалостна скорост и аз се хвърлих в атака, погазвайки всички приличия.
— Хайде да вземем кафето ти и да отидем в моята стая. Защо да стоим тук като малки деца?
— Нима тук е лошо?
— Че какво му е хубавото? Всеки момент някой ще влезе и ще седне, дори няма да можем да си поговорим нормално с тебе. Ако не искаш в моята — да отидем да си изпием кафето в твоята стая. Само не тук.
Нина донесе кафето, Елена бавно, сякаш нарочно протакаше, сипа лъжичка захар, разбърка я, отпи малка глътка, отново посегна към захарта. Изглежда, не бързаше да приеме моето абсолютно недвусмислено предложение. Не бързаше или не искаше? Може би действам прекалено грубо? Моят алгоритъм е съставен като за активни московски мацки и може би не действа, когато става дума за самотни майки от провинцията.
— Лена — протегнах ръка през масата и похлупих с длан пръстите й, — днес в колата ти беше съвсем друга. Смееше се, радваше се, очите ти грееха. Какво трябва да направя, за да се усмихваш отново? Ако съм те обидил с нещо, кажи. Ще се извиня, ще го взема предвид, това няма да се повтори. Струва ми се, че цялата тази обстановка — със свободната си ръка посочих стените на трапезарията — ти действа някак потискащо. Тук си притеснена, затворена. Това е причината, нали? Искаш ли да се махнем оттук? Да отидем у нас. Аз имам време до пет. Да вървим, а?
По лицето й се изписаха нежността и благодарността, които толкова бях искал да видя, и устните й трепнаха, сякаш тя понечи да каже нещо…
Вратата, която благоразумно и предвидливо бях затворил, се отвори и аз видях масивната фигура на татенцето. Лена уплашено издърпа пръстите си от ръката ми и пребледня. Татенцето пък напротив, стана целият морав.
— Това… какво е? — Той посочи с пръст мястото, където току-що на масата бяха лежали двете длани, а сега бе останала само една — моята, защото за разлика от Елена аз не отдръпнах своята. Защо беше нужно? Какво лошо правех? Забранено ми е да закачам Юля — изпълнявам го. А за Елена не сме си приказвали. Ако не е позволено, трябваше да ме предупредят. Но с ръка на сърцето трябва да призная, че дори да ме бяха предупредили, това нищо нямаше да промени. Аз наистина се влюбих и в това състояние щеше да е трудно да ме спрат.
Не сметнах за нужно да отговоря каквото и да било, тъй като въпросът на татенцето ми се стори чисто риторичен. Нали всичко беше видял, защо трябва да пита „какво е това“? Каквото си видял, това е. Мъж държи ръката на жена и гали пръстите й. Нищо повече.
— Миша… Михаил Олегович… — замънка Лена. — Ние просто… нищо такова…
Тя скочи и избяга от трапезарията, като едва не събори татенцето. Михаил Олегович стоеше и ме гледаше втренчено. Аз седях, но всичко останало беше същото: и аз го гледах втренчено. Ама наистина, не разбирах с какво съм се провинил и дали изобщо съм се провинил.
Най-сетне устните му помръднаха: